Сандра Браун - Свидетелката

— И не забравяй, че до преди няколко дни Мат Бърнууд дори не е знаел, че има син. Мисля, че не се чувства особено щастлив, че бившата му жена е пазила в тайна раждането.

Той се усмихна едва-едва.

— Все още не си виждала бебето, нали Рики Сю? Аз го видях. Държах го в ръце. То е едно сладко, малко момченце. Прилича много на майка си, най-добрата ти приятелка.

— Стига.

Той добави сухо:

— През досегашната си кариера аз съм разследвал много отвратителни престъпления. Но трябва да ти кажа, че това което научих за двамата Бърнууд и Братството през последните няколко дни смрази кръвта ми, а ние знаем все още само малка част.

Отново се наведе към нея и доближи лицето си към нейното.

— Мога да си представя как онези фанатици изпълняват ритуално убийство на бебето, само за да докажат, че са богоизбрани. Свещени. Над човешките закони; дори над Божиите закони. Искаш ли на малкия Кевин да му се случи нещо подобно? — Той подържа снимката на Лоти Лайнъм пред лицето й.

— Спри! — Рики Сю дръпна снимката от ръката му и се опита да стане.

Пепърдайн натисна рамото й, за да я задържи на стола.

— Ако знаеш къде се крие мисис Бърнууд, ти би спасил живота й като ми кажеш.

— Кълна се, че не знам — изхълца Рики Сю.

— Мисли! Къде би могла да отиде?

— Не знам!

Пепърдайн се изправи и въздъхна дълбоко.

— Много добре, Рики Сю. Не ми вярвай. Не ми казвай. Но като мълчиш, ти поставяш два живота в голяма опасност, без да говорим за полицай Макграт.

Той остави визитната си картичка на масата.

— На гърба съм написал къде мога да бъда намерен. Групата ни е разположена в полицейското управление на Шеридан. Някой там ще знае къде се намирам денонощно. Ако мисис Бърнууд позвъни, кажи й да дойде. Помоли я да дойде. Кълна се, че ще я пазя.

Рики Сю избърса течащия си нос с опакото на ръката.

— Ще я пазиш? Колкото я опази преди.

Поне получи известно удовлетворение от заяждането си накрая. Пепърдайн си тръгна с мрачна физиономия и затръшна вратата зад гърба си.

— Мама е направо бясна. — Хенри начумерено закачи слушалката на телефонния автомат и се обърна към брат си.

Лутър ядеше сандвич и пиеше сок. Разсеяно предложи от сандвича на Хенри. Вниманието му бе привлечено от три тийнейджърки, които зареждаха с бензин един Мустанг на колонка на самообслужване.

— Не трябва да се разхождат полуголи — отбеляза Лутър, като си пийна от содата. — Шортите им са толкова къси, че им се показват задниците. И погледни колко къси са бюстиетата им. Но ако някой като мен опита да пипне дори онова, което показват, ще му излезе солено. Ще си смуче пръста зад решетките. — възмути се той.

Хенри погледна към момичетата, но беше прекалено оклюман, за да оцени гледката. Току що бе изслушал такава канонада от майка си, почти като ударите с камшик, с които навремето го даряваше баща му. Суровата критика на мама само дето не оставяше червени ивици като от камшик.

— Чу ли какво ти казах, Лутър? Мама ни наруга.

Лутър в една огромна хапка свърши сандвича, смачка опаковката и я хвърли на земята.

— За какво?

— Заради онова, което стана снощи.

— Как можехме да предполагаме, че ченгетата са вътре в къщата на старата? Мислех, че добре сме се сетили да проследим мисис Бърнууд до тази къща. Обясни ли на мама това?

— Опитах се. Но мисля, че не ме чу. Крещеше твърде силно. Нали я знаеш. Когато е ядосана, не чува нищо.

Лутър кимна. Момичетата минаха покрай него, за да влязат вътре и да платят бензина. Бяха така заети в разговор, прекъсван от кикот, че не го погледнаха повторно. Богати момичета, които караха блестящи нови коли, подарени от техните татенца, още щом навършеха шестнайсет години. Разстоянието между него и тях бе светлинни години? Те гледаха през него, като че ли бе невидим, или някакъв боклук. Лутър се почувства възмутен.

— Трябва да има закон, който да забранява да си тръскат така циците — възропта той. — Така е по дяволите! Те много добре знаят какво им става от това на мъжете.

— Няма ли да спреш да лаеш и да ме чуеш — извика му Хенри.

Хенри беше само с няколко минути по-стар от близнака си, но се вживяваше в ролята на по-възрастен. Той планираше и той се вълнуваше. Това никога не стана повод за конфликт между двамата. Лутър се подчиняваше на лидерските качества на брат си. Предпочиташе да не носи отговорност. Правеше онова, което му кажат. На него можеше да се разчита да свърши своя дял във всяко мероприятие, легално или не, но участието му беше физическо, а не умствено.