Сандра Браун - Свидетелката

Хенри все още се чувстваше отчаян от лекцията на мама.

— Тя каза, че дори да съединим мозъците си, пак няма да ни стигнат. Че и последният глупак щял да се сети, че мисис Бърнууд няма да се върне в къщата на баба си, защото е първото място, където всеки би я потърсил.

— Мога ли да ти призная, Хенри? — попита Лутър. — Закълни се в Бога, че никога няма да го кажеш, специално на мама?

— Какво?

— Подмокрих се, когато ченгетата ни подгониха и взеха да стрелят. Никога не съм бил толкова изплашен.

— Аз също. Изкарахме късмет, иначе задниците ни щяха да са вече в затвора.

Споменаването на затвора веднага им напомни за Били Джо и за страданията, които продължаваше да изпитва заради жената, което търсеха. Понякога усърдието им намаляваше, защото се уморяваха, обезкуражаваха, или им писваше от трудната задача.

Но всяко напомняне за малкия им брат, затворен зад решетките с педерасти и скитници и който трябваше да прекара остатъка от живота си като инвалид с една ръка, разпалваше огъня на омразата и припомняше клетвите им за отмъщение.

— Добре, само си губим времето тук — каза Хенри. — С всяка изтекла минута следите й остаряват.

— Веднага се връщам — Лутър се насочи към входа. — Искам да си взема още един сандвич.

Хенри го дръпна за ризата и го повлече към колата.

— Сандвич, виж ми задника. Иска ти се да поогледаш още веднъж онези момичета.

— Няма нищо лошо в гледането, нали?

Обикаляха около час улиците на Шеридан с надежда, че нещо в родния град на Кендъл Бърнууд ще им подхвърли идея, или че опознавайки цялостната обстановка, ще намерят някаква отправна точка, която ще ги заведе до укритието на Кендъл.

Не си бяха представяли, че ще бъде толкова трудно да я открият. Обезкуражени, вече им се искаше да се приберат вкъщи. Но в Проспър мама беше бясна заради неуспеха им. Ако не направят бързо нещо, тя сигурно ще ги одере живи.

След час безцелно шофиране, Хенри спря на паркинга пред съдилището.

— Какво, по дяволите, правиш тук. Хенри? — Лутър се огледа нервно наоколо. — Ченгетата са по-нагъсто, отколкото мухи на умрял опосум.

— Нали видя какво пише във вестниците… По всичко личало, че са деца, които искали да откраднат стерео, за да се снабдят с нари за наркотици.

Обяснението с нищо не успокои Лутър.

— Все още не мога да разбера. Какво правим тук?

— Наблюдаваме.

— Какво наблюдаваме?

— Просто наблюдаваме каквото може да се види. Представи си, че се доберем до нещо. Да не си мислиш, че ще намерим тази кучка сами. Някои би трябвало да ни заведе до нея.

Лутър се отпусна на седалката, облегна се назад и затвори очи. Заподсвирква през зъби неопределено и се отдаде на похотливи мечти, в конто трите тийнейджърки но къси шорти и бюстиета с ентусиазъм задоволяваха всичките му желания. Трябва да беше задрямал, защото подскочи, когато Хенри го сръга в ребрата.

— Хайде, тръгваме.

Той се изправи и се прозя.

— Накъде?

— Виждаш ли онези мъже, които пресичат ей там улицата?

Лутър проследи показалеца на Хенри.

— В тъмните костюми?

— Те току що излязоха от съда. На какво ти приличат?

— Федерални ченгета — да ме убият, ако не са.

— Ъхъ.

— А това не е ли сградата, където мисис Бърнууд е работила? Бързат да влязат в нея.

— Заради това мисля, че може да е важно — каза Хенри. Оставиха колата си на отсрещната страна на улицата и последваха ФБР-агентите в сградата, в която се помещаваха офисите на „Бристол и Матърс“. Те също бяха направили любителско разследване около сградата, но то с нищо не ги бе приближило до жертвата им.

— Вече са вътре — установи Хенри, когато двамата влязоха във фоайето. — Видя ли къде спря асансьорът? На петия етаж.

Те се помотаха във фоайето, като се опитваха да не изглеждат подозрителни, въпреки че двамата бяха толкова невероятно еднакви, че почти всеки, който ги зърнеше, непременно поглеждаше повторно към тях.

Лутър скоро започна да мърмори, но Хенри не разреши да си тръгнат. Половин час по-късно усърдието им бе възнаградено. Асансьорът свали тримата мъже долу. Те очевидно бяха възбудени. Единият от тях говореше нещо забързано.

— Продължавам да мисля, че тя крие нещо. Много повече се страхува от това да не предаде приятелката си, отколкото от нас

Това беше всичко, което братята Крук чуха, преди тримата мъже да излязат през въртящата се стъклена врата. Близнаците се спогледаха.

— Какво мислиш, че значи това? — попита Лутър.

Като че ли в отговор вратите на асансьора се отвориха отново и една едра жена с голям бюст, с червена коса, вдигната в невероятен кок, излезе. Лицето й беше на петна, а очите — подпухнали и зачервени. По всичко личеше, че е плакала.