Сандра Браун - Свидетелката

— Къпем се.

— С Кевин?

— Защо не? Помислих си, че и той ще се зарадва на малко прохлада.

— Влязох и къщата изглеждаше пуста. Не знаех къде си. Кевин не беше в леглото си. Помислих си… не знам какво си помислих.

Тя се отпусна тежко на капака на шкафчето. На границата да избухне в сълзи лицето й бе бледо, устните — безцветни. Навела надолу глава, тя разтри слепоочията си. Беше силно разтревожена и Джон си помисли, че не е само заради това, че двамата с Кевин за момент са останали извън полезрението й.

Нещо се бе случило в града.

Какво? Сега бе дори по-разтревожена, отколкото преди няколко дни, когато бе обезобразила косата си, за да промени външния си вид. Той трябваше да разбере какво я тревожи. Как беше стигнала до информацията? Какво беше научила, че да се разтревожи така?

Тя отпусна ръка в скута си и вдигна глава.

— Моля те, не ме плаши така друг път, Джон.

Начинът, по който го гледаше и разтрепераният й глас го накараха да се почувства като първокласно копеле.

— Не съм искал да те изплаша.

Преди да се размекне съвсем, той си напомни, че колкото и патетично да изглеждаше с убития си вид и лошо подстригана коса, тази жена бе извършила две федерални престъпления — отвличане и бягство от свидетелстване.

Неговото безспорно задължение беше да употреби каквито и да са средства, за да я предаде цяла и невредима. Истината е, че методите му не бяха ортодоксални, но и служебния му наръчник не включваше такива специални обстоятелства. Правеше най-доброто, на което беше способен.

Не беше поискал сам това назначение. То му бе натресено най-напред от Джим, след това от Кендъл. Така че ако се налагаше да подготвя плана си в крачка, вината не беше негова. Да крие възстановяването на паметта си, да се грижи за бебето, да се люби с Кендъл, всичко това в момента бяха служебни задължения.

Добра реч, Макграт. Ако я рецитираш по-често, можеш и сам да си повярваш.

Рики Сю нетърпеливо захапа палеца си. Когато старият Бристол се доближи до бюрото й и дискретно я помоли да го последва, тя си даде вид, че в това няма нищо необикновено.

Без да обръща внимание на погледите на чиновниците и другия помощен персонал, тя тръгна с изправени рамене и високо вдигната глава след клатушкащият се Бристол по постлания с килими коридор към конферентната зала, където той отвори и задържа за нея масивната врата.

— Почакайте тук, моля, мис Роб. Те ще дойдат след малко. Е, добре, помисли си тя.

Стоя там повече от половин час и „те“ все още не се бяха появили. Залата за конференции се използваше рядко, а в нея човек се чувстваше като в мавзолей. Отгоре на всичко беше и студена като хладилник. От позлатените рамки я гледаха строгите портрети на отдавна починали служители с мрачни изражения — надути и осъдителни.

В началото реши да им се изплези, но след това се отказа. Не й се искаше да проверява дали партньорите на Бристол и Матърс не следяха със скрити камери служителите си. Бяха пипнали Кендъл, нали?

Рики Сю не би си признала дори да я измъчват, но беше нервна. ФБР — агентите вече няколко пъти я бяха разпитвали, много повече от всеки друг във фирмата, защото беше близка приятелка на мисис Бърнууд.

Разбира се, нищо не им бе казала. И щеше да продължи да се преструва на глупачка, дори ако й набиеха бамбукови пръчици под ноктите.

Изведнъж вратата се отвори рязко и един мъж, последван от още двама, влезе. Всички бяха в тъмни костюми и бели ризи, но изобщо нямаше съмнение кой беше главният. Държането, както и походката му, бяха ясни и целенасочени.

— Мис Роб? Аз съм специален агент Пепърдайн.

Той представи придружаващите го агенти, но Рики Сю бе така привлечена от авторитетния вид на Пепърдайн, че не обърна изобщо внимание на подчинените му. Пък и вече ги бе срещала. Те бяха я разпитвали по-рано.

Очевидно този път я бяха оценили много високо. Пепърдайн. Беше доста симпатичен и сигурно знаеше как да направи впечатление. Искаше й се старият Бристол да й бе дал време да пооправи косата си и да поднови червилото си.

Без всякакви встъпления, Пепърдайн започна:

— Времето ми е съвсем кратко, мис Роб, затова нека да караме направо.

Той седна пред дългата маса и хвърли върху полираната й повърхност тежка папка. Няколко документа изхвръкнаха навън, но нямаше нужда Рики Сю да наднича в тях, за да разбере за какво се отнасят.

— Когато за първи път направихме компютърна справка за Кендъл Дийтън, ние се сблъскахме с някои смущаващи данни. Отне ни известно време да ги сложим в ред. Сега знаем всичко.