Сандра Браун - Свидетелката

— Поласкан съм, но не — благодаря. Не искам бебе. Никога не съм искал. Никога няма да искам.

— Защо не искаш?

— Причините са твърде много, за да ги изброявам.

Тя се намести по-удобно на стола, като войник, подготвящ се психически за ръкопашен бой.

— Не бързам. Нека чуя възраженията ти.

— Като начало — започна той — идеята ти е неосъществима. Ние и двамата пътуваме и рядко сме тук заедно.

— Ще си взема отпуск от въздушната компания. Друга пречка? — попита тя с дразнещо пренебрежение.

— Аз не…

Едва не каза, че не я обича. Струваше му се, че едно дете трябва да бъде отгледано от двама души, които се обичат.

Самият жертва на развод от най-ранно детство, Джон не си спомняше да е живял с пълноценно семейство. Докато стана на възраст да се чувства независим, той сновеше напред-назад между двама объркани индивида, за които беше винаги на втори план, защото бе неприятно напомняне на пропадналият им опит за съвместен живот.

Родителите му усърдно и успешно бяха гонили професионалните си кариери. Баща му бе достигнал висок статус в хуманитарния департамент на Лигата университети Айви 10 10 Група от отдавна създадени, известни колежи в Източните Американска Щати, в която влизат Харвард, Йейл, Принстън, Колумбия). — Б.пр. . Майка му беше вицепрезидент на една архитектурна фирма.

Но като родители бяха пълен провал. Освен задължителните обаждания по празниците, сега той почти не поддържаше контакти с тях. Те наистина не бяха повлияли върху живота му, нито пък се бяха интересували от него. Редките им разговори бяха любезни, но хладни. От самото му раждане го третираха като натрапник в претоварения си живот. И това егоистично отношение не се бе променило в продължение на четирийсет и три години.

В резултат на всичко това той си изработи песимистична представа за любовта и дома. Разпадналото му се семейство не го бе подготвило за дълготрайна връзка, нито бе възпитало в него желание да стане баща. Точно обратното.

Той нямаше нищо против децата. Дори ги съжаляваше. Много често беззащитни деца бяха като оковани към родители-негодници. Така че ако предварително знаеш, че ще станеш некадърен баща, защо трябва да правиш бебе?

Когато изучаваше психология, научи колко лошо може да повлияят на емоционалното развитие на детето некадърните родители. Можеха да превърнат едно чудесно бебе в най-добрият случай в лошо приспособяващ се възрастен, а в най-лошия — в сериен убиец.

Заради това той отказа на Лиза да имат дете — не беше чак такъв егоист. Сериозно се съмняваше, че двамата с Лиза ще остареят заедно. Безотговорно е да създаваш дете, когато си почти сигурен, че ще направиш живота му нещастен.

Към това трябваше да се прибави и провалът, който го накара да напусне ФБР. Като че ли четяща мислите му. Лиза докосна болното му място:

— Има ли нещо общо с онова, което се случи в Ню Мексико?

— Не.

— Мисля, че има.

— Няма.

— Ако си поговорим за това, Джон, ще се почувстваш по-добре.

— Не искам да говоря за това и не искам бебе. Точка. Край на дискусията.

— Егоистично копеле такова.

Тя се цупи няколко дена, преди да благоволи да му проговори отново. Той не й вярваше, че няма да забременее без негово знание и затова си назначи дата за васектомия, а междувременно ползваше презервативи.

Преди да го оперират, обаче на Лиза й писна и тя напусна живота му завинаги. Наскоро след това го повикаха в Денвър да съпровожда една свидетелка до Южна Каролина.

И ето го сега да дава на едно бебе да пие вода, като суче от върха на пръста му. До преди три седмици дори при смъртна опасност, той не би се приближил до каквото и да е бебе. Не би се докоснал, не би му говорил. Това, което правеше сега не би било по силите му тогава.

— Лиза е кучка, а Кевин?

Бебето сега изглеждаше доволно. Джон погледна часовника си. По дяволите. Двайсет и три минути бяха минали, откакто Кендъл бе тръгнала. Не трябваше да допусне да се върне преди него. Докато тя вярва, че все още е с амнезия, той имаше преднина пред нея. Ако открие, че е напускал къщата, за да търси…

Телефон!

В залисията си да даде да пие на бебето, той бе забравил причината, заради която бе тук. Затвори чешмата и се втурна обратно във всекидневната. Там го видя — на една малка масичка, старомоден, черен, с шайба, но телефон!

Джон се засмя високо като вдигна слушалката. След това установи, че линията е глуха. Натисна по вилката с надежда, че както водата и телефонът се нуждае от побутване, за да заработи. Но нямаше смисъл, само си губеше времето.