Сандра Браун - Свидетелката

Въпреки това обаче, тя предпочиташе да бъде арестувана, вместо да попадне в ръцете на Мат и Гиб. А те сигурно щяха да я открият. Единствената възможност, която виждаше, за да спаси живота си, беше винаги да е на крачка пред тях, докато ги хванат и ги върнат в затвора. Още тази нощ трябва да вземе Кевин и да бяга.

Но какво ще стане с Джон?

Въпреки, че все още ходеше с една патерица, той почти изцяло се бе възстановил. Можеше да го остави с чиста съвест. Единствената пречка беше, че тя не искаше.

Но ако го обича, нима това не беше още една причина да го напусне? Докато се намираше в близост до нея, неговият живот също беше в опасност. Той не би позволил на бащата и сина Бърнууд да пипнат нея или Кевин, към които се привързваше с всеки изминат ден. Можеше да загуби живота си, опитвайки се да ги защити и да умре, без да знае за какво е било всичко.

Това тя не можеше да позволи да се случи. За тях нямаше общо бъдеще, но дори и да прекараше останалата част от живота си без него, искаше да е сигурна, че поне е жив.

Какво да направи? Сама да се предаде?

Веднага отхвърли тази мисъл. Рики Сю бе казала, че от ФБР са били в офисите на адвокатската компания, задавали са въпроси, ровили са се във всичко, което я е обкръжавало. Ако откриеха тайната й, доверието към нея би се провалило с гръм и трясък.

Ще решат, че е свидетел, на когото не може да се разчита и тогава за какво би им притрябвала? Или ще трябва да я обвинят за отвличането на Джон и да я пратят в затвора, или да я изоставят без всякаква защита срещу Мат, баща му и техните последователи.

Единственият шанс за оцеляване беше да изчезне отново. Тя се обвини, че е оставила Кевин с Джон този следобед. Ако сега беше с бебето, просто щеше да продължи с колата. Но щеше да я заболи сърцето, ако не види Джон и не му каже мълчаливо сбогом. А да тръгне, след като го е видяла, би било още по-трудно. Едно нещо обаче бе ясно — трябваше да бяга.

— И така, кой оплеска работата?

Агентите под безмилостния поглед на Пепърдайн не обелваха дума. Страхуваха се да дишат.

— Е?

Заместникът му трескаво затваряше прозорците в полицейския участък в Шеридан, Тенеси, където бе разположил командния си пост, след като се премести от Проспър.

Един от двамата агенти, отговорни за бъркотията предишната нощ, накрая успя да събере кураж да говори.

— Откакто е изчезнала, ние сме постоянно на пост около къщата, сър, и нищо не се бе случвало.

— Така?

— Така, ние… ъ-ъ… я оплескахме — завърши агентът колебливо.

— Сър — обади се другият агент. — Страхувахме се да не застреляме мисис Бърнууд. Или Макграт.

— Точно така, сър — започна да му приглася партньора, благодарен и за това зрънце защита. — Ами, ако се окажеха те и детето?

— Добре, всичко, което знаем е, че са били те. Може би малката червена шапчица и големият лош вълк. Не знаем кои са били, нали? Защото не можем да установим кои са били нарушителите, нито да установим каква е колата им.

— Не беше мисис Бърнууд — заяви един от агентите твърдо. — Бяха определено двама мъже.

— Ох, определено двама мъже. Добре, това изяснява нещата. Може да са били Батман и Робин. — Пепърдайн избухна и изкрещя няколко нецензурни епитета. — Вие, момчета, ще прекарате един час на полигона, който съм поставил на най-слънчевото и горещо място в този район. Ще стреляте, докато ви се подпалят ръцете. Защото снощи не сте успели да улучите бика по задника с нежните си пръстчета. И си мислите, че е смешно — изрева Пепърдайн. Един от агентите се бе подсмихнал глупаво. — Ще останеш два часа на полигона. Сега се махайте от очите ми преди наистина да си получите заслуженото.

Те се измъкнаха навън и затвориха вратата. Останал сам, Пепърдайн се отпусна на стола зад бюрото и зарови лице в ръцете си. Оптимизмът, с който се върна в Стефансвил и получи описанието на колата, отдавна се бе изпарил.

Откакто се занимаваше с този случай, не бе имал и минута почивка. Още от самото начало, когато решиха, че има компютърна грешка. Ако компютърният оператор не бе отказал получените данни, Рути Фордхам щеше още да е жива, а мисис Бърнууд не би изчезнала отново заедно с Джон. Когато разбраха грешката си и разгадаха бъркотията в данните, Джон вече летеше към катастрофата. Пропаднаха усилията им да се свържат с него по радиотелефона. След сблъсъка с падналото дърво бе загубил паметта си.

Господи, каква странна последователност от събития. Бягството на Бърнууд от затвора в Проспър беше друго голямо препятствие. Сега трябваше не просто да открие мисис Бърнууд и Джон, но трябваше да ги открие преди тези маниаци да са се докопали до тях. Нямаше да е лесно. Тя се беше крила в Денвър цяла година преди да я открият.