Сандра Браун - Свидетелката

Той потупа Мат по гърба.

— Хайде сега да занесем нещата си в колата. Няма да оставим тази случка да попречи на задачата ни — да открием сина ти.

Къщата бе на известно разстояние от шосето и до нея се стигаше по тясна чакълеста алея, засенчена от гъсти храсти и дървета. Клоните на дърветата се простираха над нея и образуваха почти плътен покрив, през който не проникваше лунната светлина.

Къщата не би могла да бъде на по-подходящо място.

Полунощ отдавна бе минало. Повече от час но шосето не се появи нито една кола. Със загасени светлини те обиколиха няколко пъти началото на отклонението за алеята, преди да решат да паркират до една канавка и да загасят мотора. След това спокойно изчакаха да проверят дали пристигането им е било забелязано. Повече от шейсет минути не стана нищо.

— Мислиш ли, че тя е вътре?

— Няма да научим, докато не влезем. Няма да излезе и да извика, че е тук, нали така?

Когато излязоха от колата и се запромъкваха към алеята, проправяйки си път през храсталаците, тъмнината ги прикриваше — две високи сенки, смесващи се с безброй други. На разстояние трийсет ярда от входната врата те се свиха в градината и се втренчиха в къщата, притежавана доскоро от Елви Ханкок, бабата на Кендъл.

Направиха си знаци с ръце и се разделиха. Единият бързо се насочи наляво, другият — надясно. Прикривайки се в сянката на заобикалящата двора гора, те избягнаха осветените места. Приближиха се към задната страна на къщата от различни посоки и се срещнаха зад бараката за инструменти.

— Да си чул или видял нещо?

— Тихо е като в гроб.

— Това не значи, че тя не е вътре с бебето.

— А Макграт?

— Кой знае?

Те се спогледаха нерешително. Накрая единият попита:

— Готов ли си?

— Да вървим.

Бяха се приготвили да разбият ключалката на задната врата, но откриха, че не е заключена. Вратата изскърца съвсем слабо, когато я отвориха. Промъкнаха се тихо през коридора в кухнята.

Кухнята бе чиста и спретната като кутийка. На мивката имаше струпани чинии, но всичко останало бе в пълен порядък.

Кендъл седна в леглото.

— Какво беше това?

— Какво?

Нещо я бе събудило и тя се чувстваше необяснимо изплашена.

— Чу ли нещо? — прошепна тя.

Джон вдигна глава и се ослуша, но къщата тънеше в тишина.

— Не долавям нищо. На какво ти приличаше шумът?

— Не знам. Съжалявам, че те събудих. Предполагам, че съм сънувала.

— Уплаши ли се?

— Сигурно.

Той отпусна глава на възглавницата и потри нос в голото й рамо.

— Как е бебето?

— Отлично.

Бяха оставили Кевин в леглото с тях, след последното му хранене. Спеше сгушен върху гърдите на Кендъл. Тя лежеше в извивката на тялото на Джон, с бедра, преплетени в неговите. Той ги притисна по-силно към себе си. Тя се отпусна. Чувстваше се сигурна в прегръдките му.

И все пак беше доволна, че държи скрит пистолета на място, където Джон не би могъл да го намери. Ненавиждаше оръжията. Маската, която представляваше лицето на умрелия Бама беше горчив спомен за ужаса, който оръжията причиняваха. Въпреки, че Мат многократно й бе предлагал да я научи да стреля, тя никога не бе използвала оръжие.

Но ако ставаше въпрос за живота на Кевин или на Джон, сигурно не би се поколебала да стреля, за да убие.

От пет минути обикаляха къщата на пръсти, но все още не можеха да открият къде се намира обектът на отмъщението им.

След няколко минутно опипване в тъмното, единият се обърна и сви рамене многозначително. Другият направи знак, че трябва да продължат към спалните, където би трябвало да е всеки, който и да се намира в къщата по това време на нощта.

Един подир друг те излязоха в коридора. Пред себе си видяха три врати. Приготвиха се да влязат в първата стая, когато водещият почти се спъна в нещо и едва успя да се задържи прав. Той коленичи и вдигна предмета. Беше плюшено мече.

Показа го на спътника си. Те се засмяха доволно и беззвучно. Вратата отсреща беше леко открехната. Те внимателно я бутнаха. Бавно и безшумно тя се отвори.

Застанали един срещу друг от двете страни на вратата, те тихо преброиха до три и след това се втурнаха в стаята.

Кендъл пусна точния брой монети в телефонния автомат. Тя набра кода за извънградско набиране и след това номера. Телефонът от другата страна на линията иззвъня.

Рики Сю отговори на повторното позвъняване.

— Бристол и Матърс.

— Аз съм. Не казвай нищо. Можеш ли да говориш?

— Велики Боже, ти си жива! Разболях се, разболях се от притеснение. Ти си най-добрата диета, на която съм се подлагала.