Сандра Браун - Свидетелката

Не беше чак дотам глупава да се върне в родния си град, но очевидно някой друг е мислил, че е възможно. Бяха отишли да я търсят в къщата на баба й снощи.

Реакцията на Пепърдайн след провала на хората му се дължеше колкото на ярост и затруднение, толкова и на страх. Страхуваше се, че вече знае извършителите на взлома — Гиб и Мат Бърнууд.

Той погледна към фотографията на мисис Бърнууд, която бяха разпратили на поделенията си в цялата страна. След това погледна към снимките от местопрестъплението, донесени му преди по-малко от час. Видът на окървавеното, голо тяло на Лоти Лайнъм предизвикваше гадене.

Обръщайки се към фотографията на съпругата на Мат Бърнууд, Пепърдайн промърмори:

— Лейди, моли се да те намеря преди него и татенцето му.

И какво, по дяволите, правеше Джон през цялото време?

Джон гледаше от входната врата как Кендъл се отдалечава с колата, след това закуцука в спалнята, където Кевин лежеше по гръб в кошарата.

— Слушай, ъ-ъ, много ми е натоварен плана. Затова се нуждая от пълното ти съдействие, нали? Ще поседиш малко самичък. Няма да се бавя. Не бих могъл да се бавя. Само, нали разбираш, стой спокойно, докато се върна.

Той се поколеба, като че ли бебето можеше да се противопостави. То избълбука мехурчета, размаха юмручета и не показа с нищо, че се тревожи да остане само.

— Добре тогава — каза Джон и се обърна.

Той излезе от къщата, но преди да е изминал и десетина метра спря, защото му се стори, че чува шум. Дали не беше задавяне? Хленч? Той прехвърли на ум всички опасни възможности. Пожар. Диви животни. Насекоми. Задушаване.

— По дяволите.

Той се върна обратно с помощта на патерицата си.

— Добре, мой човек. Надявам се, че ще се справиш. — След това добави тихо. — Надявам се, че аз ще се справя.

Сложи коланите, които си слагаше Кендъл понякога, за да носи бебето на гърдите си. Подиря патериците си на кошарата, подпря се на здравия крак и се наведе да вдигне Кевин.

— Ай, ай много е смешно — измърмори той, когато Кевин загъргори щастливо. Щом постави удобно бебето, той се подпря на патериците и отново излезе навън.

— Нито дума за това на майка ти, разбра ли? Тя е умна лейди, майка ти. Отново ми взе пистолета, така че не мога да я заплаша с него, за да я накарам да изчезваме оттук. Бих могъл и сам да карам, но когато се върна, тя ще си е отишла.

Той погледна към детето.

— Предполагам, че не знаеш къде е скрила оръжието ми, нали? Прекалено е хитра, за да го изхвърли, но проклета… извинявай, само да го намеря. Прерових къщата от горе до долу.

Той бързо извървя разстоянието до шосето, където спря, за да поеме дъх. Потта вече течеше от него. Течеше на тънки струйки от челото и се стичаше в очите му, от което те го смъдяха. Трудно беше да ги избърше с ръкав, защото се нуждаеше от двете си ръце, за да се справи с патериците. Знаеше, че експедицията ще бъде физически изтощителна, а и не бе планирал да носи допълнителните петнайсет фунта на Кевин.

Насочи се към къщата, която бе забелязал в деня, когато отидоха с Кендъл до града.

— Честно казано, мисля, че майка ти е прекалено умна за собственото си добро — каза той сърдито. — Трябва да ми върне оръжието. Аз ще знам по-добре как да го използвам, ако възникне такава необходимост.

Той говореше, за да не се замисля за огромните последствия, които би имала тази експедиция, ако бъде успешна. Все още не бе във форма за такова натоварване и дишаше тежко. Беше горещ, задушен следобед. Възползваше се от всяка сянка по пътя, но и това твърде малко го облекчаваше.

Усети се на предела на силите си. Трябваше да се върне в къщата преди Кендъл, а нямаше представа колко време ще отнеме днешното й излизане. В деня, в който пътуваха заедно до града, той мислено бе измерил разстоянието. В едната посока то беше около дванайсет мили. Като се имат предвид завоите но пътя, времето прекарано в пазаруване, тя не би могла да вземе пътуването за по-малко от половин час. Толкова си беше определил, за да опита да намери помощ.

Но вървеше бавно и изоставаше от графика. Ако имаше късмет, някоя кола щеше да мине и да го откара до най-близкия телефон. Това беше всичко, от което се нуждаеше — шейсетсекунден телефонен разговор.

Погледна към ръчния си часовник. Бяха изминали седем минути, откакто тя тръгна. Мускулите на гърба и ръцете му пламтяха от напрежение, но той се мъчеше да върви още по-бързо.

Усилията му бяха възнаградени, когато изкачи високото и забеляза къщата, която тогава бе запомнил. Беше отдалечена на четвърт миля, може би дори по-малко. Трудно бе да се определи заради горещината, която се издигаше от паважа и от която околният пейзаж трептеше.