Сандра Браун - Свидетелката

— Малко лакомо човече — забеляза Джон.

— Има голям апетит.

— Защо е роден с цезарево сечение?

Тя погали подобния на прасковен мъх по главата на Кевин.

— Защитаваше независимостта си преди да се роди — отвърна тя с усмивка. — Отказа да излезе в нормално положение. Екипът по израждането се опита да го обърне, но Кевин не пожела. Суетност, предполагам. Не е искал да загрозят прекрасно оформената му глава.

Колебливо Джон протегна ръка и докосна слепоочието на Кевин, където под прозрачната кожа биеше здрав пулс. След това той закачливо покри главата на бебето с ръка.

— Хубаво бебе.

— Благодаря.

— Прилича на теб!

— Наистина?

— Наистина. А ти си красива.

Очите им се срещнаха.

— Така ли мислиш?

— Да.

— Най-вече косата ми, нали?

Очите му се спряха на късата, неравно подстригана коса.

— Може да си измислила нова прическа.

— Прическа на Джон Дийн.

— Кой е този?

— Няма значение — каза тя и се засмя меко.

— Точно така. Няма значение. Ти и така си красива.

Тя знаеше, че той наистина мисли така. По нейно мнение и той бе красив. Не класически хубав, наистина. Но чертите му бяха привлекателни — от изразителните вежди до правоъгълната линия на брадичката му.

Всъщност беше странно, че го намира толкова привлекателен, защото физически той бе пълна противоположност на Мат, за когото мислеше, че е най-красивият мъж, когото изобщо е срещала.

Фигурата на Мат беше висока и слаба. Джон беше също толкова висок, но тялото му бе по-масивно. Мат бе рус, а косата на Джон — тъмна, съвсем слабо прошарена със сиво. Мат бе с префинени аристократични черти, макар и прекалено симетрични, за да бъдат интересни. Лицето на Джон носеше следи от житейски изпитания, но впечатляваше с характер.

Обичаше очите му, които бяха интригуваща смесица от зелено и кафяво. В зависимост от настроението те променяха цвета си както парченцата кристали в калейдоскоп.

Можеше да бъде крайно суров, но от това редките му усмивки и кисели закачки ставаха по-приятни. Имаше някаква жестокост в него, която тя приписваше на нерадостно детство. Предполагаше, че като дете не е получил достатъчно нежност и топлота. Не знаеше как да изрази чувствата и привързаността си и затова беше несръчен. Но беше способен на дълбоки чувства и не се колебаеше да реагира под тяхно влияние. Като си спомни как се справи с онези момчета, които я закачаха, тя беше сигурна, че би стигнал до бой, за да предпази нея и Кевин.

Беше груб, но можеше да бъде и невероятно нежен, както беше по-рано тази нощ, когато очите му като че ли облъхваха чертите на лицето й като с мека горска мъгла. Той пресипнало попита:

— Правила ли си това по-рано?

— Какво?

— Да лежиш отгоре ми?

Тя силно се бе изчервила, обърна лице към рамото му и поклати глава.

— Защо не?

Тя повдигна глава и го погледна в очите.

— Никога по-рано не ми се е искало.

Дълго време той продължи да я гледа в очите, след това измърмори някакво проклятие, привлече я здраво към себе си и притисна главата й под брадичката си.

След известно време тя попита срамежливо:

— Лошо ли го направих?

Отговорът му дойде като нежно изръмжаване.

— О! Направи го превъзходно.

Той продължи да я държи, да гали гърба и ханша й, да възбужда желанията и. Накрая я повдигна да седне върху корема му и да поеме възбудения му член в себе си.

— Никога не съм го правила така — призна тя.

— Няма нужда да правиш нищо. Дръж се естествено.

Той обви с длан брадичката й и с палец отбелязваше очертанията на устните й; раздели ги, плъзна се по предните й зъби и докосна езика й. После ръцете му се спуснаха надолу към гърдите и ги обхванаха. Докато той ги стискаше, галеше и отпущаше, тя го бе довела до екзалтация.

— Исусе — прошепна той, като обви с ръце кръста й, за да я поддържа и насочва.

След това спусна ръката си между телата им. Загали с пръсти малката издатина и Кендъл бе пронизана от такава огромна наслада, че помисли, че умира.

Сега тя изпитваше удоволствие от друг вид, но също толкова интензивно и може би много по-значимо. Докато Кевин сучеше и Джон го гледаше, тя почти можеше да се самозалъже, че те наистина са семейство.

Винаги беше искала, но никога не бе имала мъж, който да я обича, дете, семейство. Изглежда, че съдбата искаше да й откаже тези прости радости.

Не можеше да продължи повече. Всеки миг тази фантазия-сън можеше да се разпадне. Джон можеше внезапно да възвърне паметта си. Или федералната полиция да намери местонахождението им и да нахлуе през вратата, за да я арестува за отвличане. Или — и тази възможност я плашеше най-много — Бърнууд — баща и син — да я открият.