Сандра Браун - Лъки

Лъки измърмори нещо съвсем не ласкаво за бившата госпожа Хейнс, но Девън само поклати глава.

— Предполагам, че хипохондрията беше единственото й средство да привлече вниманието на баща ми. Както и да е, но аз много рано се научих да не обръщам внимание на заболяванията на майка си.

След като баща ми умря, оплакванията й зачестиха, болките й станаха по-сериозни и продължителни. Животът й бе до такава степен зависим от баща ми, че когато него вече го нямаше, тя не можеше да мисли за нищо друго, освен за собственото си тяло и за многобройните му болести. Тъкмо бях завършила колежа и се опитвах да си намеря работа. Признавам си честно, че постоянните й оплаквания за остри бодежи и тъпи болки тук и там, просто ме влудяваха. Опитвах се да не й обръщам внимание.

Девън откъсна парче от листото и го подхвърли на вятъра.

— Тя започна да се оплаква, че болките й стават по-силни. Колкото повече се оплакваше, толкова по-упорито я пренебрегвах. Смятах, че ако толерирам хипохондрията й, само ще влоша положението.

Девън прехапа устните си толкова силно, че краищата им побеляха. Лъки видя сълзите, които се събираха в очите й. Хвана я за ръката и преплете пръсти в нейните.

— Един ден мама ми каза, че има затруднения с преглъщането. Не можеше да се храни. Повръщаше всичко, което й дадях. Аз… аз се смилих и я заведох на лекар. — Неспособна да продължи, тя измъкна ръката си от неговата и покри лице с двете си ръце.

Той я погали по гърба.

— Какво се случи, Девън?

Инстинктивно усещаше, че тя никога преди не е говорила за това. Беше поласкан, но и изпитваше силна болка, като я гледаше толкова разстроена.

Тя изпусна една накъсана въздишка и свали ръцете си.

— Умря след две седмици. Рак на стомаха, който не можеха да оперират.

— О, по дяволите…

Тя извади чиста кърпичка от джоба на джемпъра си и избърза очите и носа си. Красивото й лице носеше отпечатъка на вината и мъката, които я тормозеха.

— Не е имало как да го разбереш — тихо каза той.

— А трябваше.

— Никога преди това не си преживявала подобно нещо.

— Трябваше да се вслушам в оплакванията й. Трябваше да направя нещо.

— Резултатът сигурно е щял да бъде същият, Девън. — Баща му беше умрял от рак, след като месеци наред се бяха борили с болестта.

— Да, сигурно — каза Девън. — Но ако не се бях отнесла така с нея, нямаше да страда. Обърнах й гръб точно когато имаше най-голяма нужда някой да повярва в нея.

— От това, което ми каза, разбирам, че тя първа ти е обърнала гръб.

Девън изтръска ръцете си от листото, което бе надробила на много малки парченца.

— Не бяхме свързани помежду си като вас. Никога не съм изпитвала другарството, което споделяте помежду си, и ви завиждам за начина, по който се поддържате и си помагате един на друг.

Той разбра, че темата за смъртта на майка й бе изчерпана. Не искаше да настоява. За миг тя му бе разкрила душата си. Беше съвсем бегъл поглед към вътрешния й мир, но той жадуваше за още и още информация.

Опита се да се нагоди към тона й.

— И не мислиш, че сме твърде шумни, необуздани, експанзивни?

Тя леко се разсмя.

— Е, малко, може би…

— Да, можем да сме твърде опаки и непокорни.

— Но сигурно е хубаво да знаеш, че има някой, на когото винаги можеш да разчиташ, че ще те подкрепи, без значение какво си извършил.

— А ти нямаш ли такава подкрепа? — Той я хвана за брадичката и обърна лицето й към своето. — Ами съпругът ти?

— Той не е в състояние да ми се притече на помощ в този момент, нали?

— А ако имаше тази възможност? Щеше ли да го направи?

Тя освободи брадичката си от пръстите му и отново погледна настрани. Лъки отпусна ръката си надолу. На лицето й бе изписано истинско вълнение и смут. Призляваше му само при мисълта, че може би той е виновен за това.

— Сега ще трябва да му кажеш за нас, нали? — тихо попита той.

— Да.

— Съжалявам, Девън. Надявах се да предотвратя това… — Ако наистина се бе надявал на това, трябваше да я остави на мира, горчиво си помисли той. Не биваше да я кара да идва в Милтън Пойнт, за да противопостави истината на лъжата на Сюзън. Но той мислеше само за себе си и я бе заставил да го направи. Беше сигурен, че ще го признаят за невинен. Девън, обаче, щеше да понесе всички последствия.

— Кога ще се видиш с него?

— Утре. Не искам да го чуе от някой друг, преди да съм имала възможността да му обясня. Ето защо приех поканата на майка ти да прекарам нощта тук. След като съм толкова близо до затвора, би било глупаво от моя страна да карам до Далас, само за да се върна в Източен Тексас утре сутринта.