Сандра Браун - Лъки

Девън обърна глава към Лъки и попита:

— Знаеше ли?

— Какво? За Таня? — Той поклати отрицателно глава. — Не. Но всъщност не съм особено изненадан. За никого не е тайна, че и двамата искат да имат деца. Беше просто въпрос на време. Радвам се, че тя реши да ни съобщи новината точно тази вечер.

Той подпря гръб на най-горната дъска на оградата и се обърна да погледне Девън. Лекият ветрец развяваше къси кичури от лъскавата й коса, които бяха успели да се изплъзнат от стегнатия кок. Сейдж й бе заела някои от дрехите си. Сменила бе деловия костюм с обикновен джемпър с дълги ръкави, който бе надянала върху една тениска. Беше му трудно да реши как му харесва повече. Независимо как бе облечена — спортно или делово — тя винаги изглеждаше страхотно.

— Майка ти наистина е велика — каза тя. — Толкова е силна и в същото време нежна и състрадателна. Твърде рядка комбинация.

— Благодаря. Аз също мисля, че тя е много специална. Боях се да не помислиш, че всички Тайлърови са малко смахнати. Готови да се сбият на часа. А в следващия миг да се разплачат от умиление пред нероденото още бебе.

Тя откъсна едно листо от най-близкото дърво и започна да го прехвърля между пръстите си.

— Не, нищо подобно. Много ми харесва привързаността, която изпитвате един към друг.

— В твоето семейство не беше ли така?

— Не съвсем. Бяхме само родителите ми и аз. Никакви братя и сестри.

Лъки не можеше да си представи подобно нещо и й го каза.

— Навремето Чейс и аз се гонехме като куче и котка. И сега понякога го правим. Но в същото време сме най-добри приятели и сме готови да сторим всичко един за Друг.

— Това е очевидно. Спомням си изражението на лицето му, когато връхлетя през вратата на стаята за разпити.

Беше минало доста време и двамата вече можеха да говорят за случилото се с усмивка. Лъки пръв възвърна сериозното си изражение.

— След като татко умря, си помислих, че семейните връзки между нас могат да поотслабнат. Вместо това те станаха по-силни от всякога. Мама чудесно успява да ни задържи заедно.

— Разкажи ми за него.

— За татко? Беше строг, но честен. Всички ние, децата, знаехме, че ни обича много. Глезеше ни и ни наказваше по равно, ако мога така да се изразя. Не признаваше никакви увъртания, когато ставаше дума за честност и почтеност. Знаехме, че обича мама. Открито изразяваше любовта си към нея и много я уважаваше.

— Значи е напълно обяснимо защо синът му веднага се притичва на помощ на изпаднала в беда жена.

Той я изгледа насмешливо и леко сви рамене.

— Условен рефлекс. — Протегна ръка, хвана един кичур от косата й и го задържа между пръстите си. — А какъв беше животът на Девън Хейнс, когато тя беше малко момиченце?

— Самотен понякога. — Тя се замисли. За разлика от баща ти, моят баща не беше толкова сърдечен и всеотдаен. Всъщност, беше много взискателен. Мама му се подчиняваше от деня, в който се бе съгласила да се омъжи за него та чак до смъртта си. Ролите им бяха строго определени. Той беше главата на семейството — умен и доминиращ; а тя беше покорна малка женичка. Прекарваше дните си като поддържаше безупречен ред в дома му, а вечерите — като му приготвяше и слагаше всичко, което й поискаше, в ръцете.

— Хъм. И затова ли малкото ми момиченце се е превърнало в такава войнстваща феминистка?

— Не съм войнствена.

Лъки вдигна ръце, сякаш се предаваше.

— Не съм въоръжен.

— Съжалявам — тя горчиво се усмихна. — Може би съм прекалено предпазлива и веднага заемам отбранителна позиция.

— Няма нищо. — А след това се наведе към нея и прошепна: — Ако зелените ти очи продължат да искрят по този начин, ще трябва да те целуна. — Гласът му бе закачлив, но по очите му личеше, че е напълно сериозен.

Девън отмести поглед и се загледа в правите, добре поддържани редове от прасковени дървета. Клоните им вече бяха отрупани с неузрели плодове.

— Целият живот на майка ми се въртеше около татко. И когато той умря, тя просто нямаше за какво повече да живее.

— Ами ти?

— Предполагам, че едва ли съм имала голямо значение за нея.

— Сигурно много те е боляло?

— Да — тя въздъхна. — Преживя само две ужасни години след смъртта на баща ми и също умря.

— Как?

За момент тя съсредоточи цялото си внимание върху земята под краката си. Когато проговори, гласът й бе дрезгав и нисък.

— Откакто се помня, майка ми беше ипохондричка. Постоянно се оплакваше от всевъзможни болки и неразположения. Това й помагаше през ученическите ми години. Не можех да каня приятели у дома, защото тя се чувстваше зле. Нали разбираш?