Сандра Браун - Лъки

Щяха да възникнат неприятности, но дявол да го вземе, тъкмо сега той изобщо не беше в настроение за скандали.

Лъки Тайлър, седнал на високото столче пред барплота, грижовно се бе надвесил над второто си уиски с вода. Подразнен от грубия мъжки смях, който отново се разнесе откъм единия ъгъл ма кръчмата, той се извърна и ядосано хвърли поглед през рамо в тази посока.

— Трябваше да се сетя, че Литъл Алвин ще се пробва да я забърше — ухили се барманът.

Лъки само изсумтя в отговор. Върна се към питието си, приведе рамене и се отпусна още по-прегърбен върху мястото си на бара. Разсъди, че ако мадамата не е търсила вниманието на Литъл Алвин или друг някой от тайфата му, тя никога не би влязла сама в това заведение.

Да се опише това място като заведение, помисли си той, със сигурност е силно преувеличено. Кръчмето може и да го биваше за срещи и задушевни разговори с приятели. Обаче то не притежаваше никакво друго достойнство, което би му позволило да претендира за нещо повече от евтина, долнопробна дупка за запои.

Отворили я бяха още по времето на някогашния разцвет на града — преди петдесетина или повече години. Преди още барът да се сдобие със светещата над входа неонова звезда, преди още да прокарат водопровода, на това място са сервирали контрабанден алкохол на всевъзможните отрепки и авантюристи, както и на жриците на нощта, които ги утешавали, когато сондажите си оставали сухи, или пък пропилявали парите им, когато късметът ги спохождал и от кладенците бликнело черното злато.

От ония години, та и до сега, никой не можеше да си спомни крайпътната кръчма да е имала някакво име. Местните си я знаеха просто като „кръчмата“ — мястото, в което се срещаха след работа за по едно питие. В него честичко се отбиваха както по-уважаваните, тъй и не дотам почитаните жители на града.

Но почтените дами не припарваха вътре. Ако жена влезеше там, причината за посещението й можеше да бъде само една — и тя беше недвусмислено ясна. Само да се мернеше на вратата сама, ловният сезон започваше. Това се подразбираше от само себе си.

Ето защо Лъки не беше особено угрижен за благополучието на жената, на която досаждаха Литъл Алвин и едно от най-гадните му приятелчета — Джак Ед Патерсън.

Обаче, когато за пореден път откъм ъгъла избухна смях, Лъки отново се огледа. Нещо не бе наред — някои неща му изглеждаха твърде странни. До бутилката с бира върху нащърбената пластмасова масичка пред жената се мъдреше пълна до половината чаша. Чаша? Сигурно сама си я беше поискала, защото в кръчмата дори и на дамите не се полагаха чаши, когато им сервираха бира в бутилки. Много странно. Да си поиска чаша!

Освен това не бе прекалено натруфена и изписана. О, беше красива наистина, но гримът й бе твърде консервативен, а дрехите й елегантни и шик. Не приличаше на някоя въртиопашка, тръгнала на лов за поредния мъж, нито пък на домакиня, която жадува за някакво развлечение след досадното еднообразие на делника, или пък се опитва да отмъсти на безразличния си съпруг. Лъки не можеше съвсем точно да определи що за жена бе тя и това разпалваше любопитството му.

— От колко време е тук? — погледна той въпросително бармана.

— Дойде около половин час преди тебе. Познаваш ли я?

Лъки поклати отрицателно глава.

— Тогава е повече от сигурно, че не е тукашна.

Барманът високо се изсмя и намигна, намеквайки, че Лъки познава местните фусти много по-добре и от статистиците в бюрото за преброяване на населението. Което си беше самата истина.

Щом влезе и си поръча бира, всички се налепиха около нея като мухи на мед. Разбира се, останалите дадоха заден ход като разбраха, че Литъл Алвин проявява нещо повече от мимолетен интерес.

— Да бе, той е същински любимец на жените — усмихна се язвително Лъки.

Прякорът на Литъл Алвин 1 1 Малкия Алвин; от little — малък (англ.) — Б.пр. се дължеше па простия факт, че той бе най-малкото, осмо дете в семейство Кагни. Иначе беше висок 200 сантиметра и тежеше 130 килограма, като тридесет от тях бе натрупал след като преди няколко години напусна Националната футболна лига.

На времето играеше като заден защитник в първодивизионния отбор на „Денвърските мустанги“. След последния му мач се наложило един от „новобранците“ в отбора на „Делфините“ да бъде пенсиониран полусляп и почти напълно изгубил способността си да говори ясно и членоразделно.

Борбата за спорната топка била толкова груба, че дори самият Алвин пострадал и трябвало да лекува изкълченото си рамо. Ръководството на отбора се бе оправдало с неговата травма, когато в края на сезона не подновило договора му, но навсякъде се говореше, че всички били безкрайно доволни, дето най-после са намерили повод да се отърват от него.