Сандра Браун - Лъки

— Отворих вратата и пуснах вътре господин Тайлър, защото той беше ранен. — Това беше леко изопачаване на истината, но единствен Лъки го знаеше, а той нямаше никакво намерение да оспорва твърденията й. Превързах раната му — продължи тя. — Той не беше в състояние да шофира и затова… остана с мен през цялата нощ и беше все още в стаята, когато си тръгнах на следващия ден, а това беше някъде около шест часа сутринта.

Лъки погледна двамата си обвинители и злорадо се усмихна.

— А сега можем ли да прекратим тази нелепа история?

Не му обърнаха никакво внимание. Единият избута Пат от мястото му и седна точно срещу Девън.

— Имате ли разрешение за лекарска практика, госпожо Хейнс?

— Какво по…

— Девън изпревари сърдитото възклицание на Лъки.

— Не, разбира се.

— Но решихте, че сте достатъчно квалифицирана, за да се погрижите за рана от нож и за едно насинено око, което, по всичко личи, едва не е довело до ослепяването на господин Тайлър.

— Напротив, изобщо не смятах, че имам необходимата за това квалификация. Посъветвах господин Тайлър да отиде в болницата, но той отказа.

— И защо?

— Ще трябва да попитате него.

— Направих го — отговори агентът и се намръщи. — Той на свой ред ме попита къде, ако ми се удаде подобна възможност, бих предпочел да прекарам нощта — в отделението за спешна медицинска помощ, или с вас?

Тя се взря в Лъки през гъстия тютюнев дим. Невярващият й поглед изразяваше обида и неприкрита болка.

— Беше шега, Девън. Шега.

Леко пребледняла, тя отново се обърна към агента.

— Бях обезпокоена от раните на господин Тайлър — тихо каза тя. — Беше ранен, докато се опитваше да ме защити, и се чувствах до голяма степен отговорна. Когато той отказа да потърси квалифицирана медицинска помощ, аз се постарах да направя всичко, което бе по силите ми, за да облекча болката му. Мислех си, че това е най-малкото, което можех да направя, за да му се отблагодаря за това, че ми се притече на помощ.

— Докъде се простираше благодарността ви? Спахте ли с него?

Лъки моментално скочи от стола си.

— Не, по дяволите. Тя… — Пат тежко отпусна ръка на рамото му и го натисна надолу.

— Сядай и млъквай.

Шерифът го гледаше така, сякаш се кани да го убие, но Лъки съзнаваше, че Пат постъпва така, защото е истински загрижен за него. Отпусна се отново на стола си и хвърли към агента изпълнен с ярост и злоба поглед.

— Е, госпожа Хейнс?

— Господин Тайлър изглеждаше напълно изтощен. Предполагам, че бе пийнал малко повечко. Във всеки случай, изобщо не бе в състояние да шофира. И когато ме помоли да остане, аз му позволих. Той ми намекна дори, че би могъл да има и някои вътрешни наранявания.

Двамата агенти се спогледаха и нагло се изхилиха с разбиране.

— И вие му повярвахте? — попита единият.

— Ще трябва да го запомня този номер, за да го използвам някой път — обади се и другият.

Този път Лъки изобщо не успя да стане от стола си. Ръката на шерифа отново се стовари върху рамото му и го прикова към мястото му. В същото време Пат сърдито изръмжа и изгледа двамата агенти, които се опитваха да направят разпита на Девън колкото е възможно по-труден за нея. И двамата сякаш се забавляваха от смущението и явното й неудобство.

— Не можех да зная дали има вътрешни наранявания или не — остро отвърна тя. — А и вие няма как да го знаете. — Рязко вирна брадичка. — Окото му бе ударено много лошо. Напълно възможно бе да има мозъчно сътресение или някакви други травми. Направих това, което в онзи момент сметнах за най-уместно.

— И вероятно сте била възнаградена за проявеното милосърдие — разтегна думите единият агент, намигайки. — Казахте, че той все още е бил в стаята, когато сте си тръгнала в шест часа на следващата сутрин.

— Точно така — кратко отговори тя. Презрението, което изпитваше към тях, бе повече от очевидно. Като знаеше отношението й към неравностойното положение на жените, Лъки разбираше какво й коства да понася грубите им забележки.

Като се имат предвид обстоятелствата, тя се държеше изключително добре.

— Той все още спеше, когато си тръгнахте?

— Да. Дълбоко.

— Така ли спа през цялата нощ?

Тя леко се поколеба, но най-накрая отговори.

— Да.

— Откъде знаете?

— Знам.

Агентът се изправи и пъхна ръце в джобовете си.

— Възможно ли е той да се е измъкнал през нощта, да се е върнал в града, да е запалил склада, в който държаха цялото това скъпоструващо, застраховано оборудване, а след това да се е прибрал в стаята, без вие изобщо да разберете, че е излизал?