Сандра Браун - Лъки

— Не си ме забърсал.

— Е, просто така се казва. Не се сърди.

— Но се сърдя. Добре, съгласих се да направя това, което искаш, така че моля те вече да си вървиш. — Тя отиде до предната врата и я отвори.

— Не трябва ли да ти обясня как да намериш къщата?

— Ще погледна адреса в указателя.

— Е, както искаш…

— Аз винаги постъпвам както искам — отговори тя. Не й се искаше последната дума да е негова.

Но той не й остана длъжен. Преди да пристъпи през прага, протегна ръка и я прегърна през врата. Повдигна лицето й към своето и бързо я целуна.

— Лека нощ, Девън — прошепна тихо, пусна я и се плъзна надолу по стълбите.

Беше все още сърдита и намръщена, когато й отвори вратата на дома си и я поздрави с добре дошла по обяд на следващия ден. Той си знаеше, че прощалната му целувка ще я вбеси. И точно заради това я бе целунал. Изпитваше удоволствие да я дразни и провокира само защото тя толкова бързо и лесно се палеше. Сякаш го предизвикваше да разбере по колко различни начина би могъл да я ядоса.

А и освен това така му се бе искало да я целуне.

И сега му се искаше. Но това не му изглеждаше много добра идея, особено като забеляза колко предпазливо мина край него, внимавайки да не го докосне дори и с дрехата си.

Беше облечена делово в светложълт ленен костюм с права пола до коленете и ушито по поръчка сако, на ревера на което имаше голяма сребърна брошка. Сребърните обици, които допълваха тоалета й, се виждаха добре, защото косата й бе опъната назад и прибрана в стегнат кок. Изражението на лицето й бе почти войнствено и заядливо.

— Здравей — поздрави го студено.

— Здрасти — наперено й се ухили, макар да знаеше, че тази му усмивка я дразнеше.

— Пропусна да споменеш, че живееш извън града.

— Исках да ти обясня как да стигнеш дотук, забрави ли? Но ти не ми позволи. Лута ли се дълго?

— Е, сега съм тук, нали?

— Да, тук си и приличаш повече на съпругата на свещеника, отбила се у дома на чай, отколкото на жена, която идва да потвърди алибито ми за през нощта. Кой ще ти повярва, че съм те катурнал в леглото? — Сякаш дяволът го дърпаше за езика, караше го да й казва неща, за които бе сигурен, че ще я наранят и обидят. Но кой знае защо, чувстваше, че противното му държание е оправдано. Нейното собствено поведение не бе кой знае колко по-различно.

— А ти какво очакваш да облека? Нощница?

— Аз…

— Лъки, пристигна ли нашата гостенка?

Лори Тайлър влезе в антрето през сводестата врата.

— Здравейте — тя се усмихна приятно и подаде ръка на Девън. — Аз съм Лори Тайлър, майката на Лъки.

— Аз съм Девън Хейнс.

— Заповядайте, госпожо Хейнс. Всички са в кухнята. Питам се защо ли ни бяха необходими толкова много стаи! Мисля, че щяхме да направим по-добре, ако си бяхме построили една огромна кухня. Имам чувството, че всички в края на краищата се събираме все там.

— Следователите тук ли са? — несигурно попита Девън и погледна през рамо към колите, паркирани на алеята.

— Не още. Тези коли са на семейството — обясни Лори.

— Привлякохме интереса на цяла тълпа любопитни наблюдатели — иронично каза Лъки.

Майка му го погледна с укор, а след това хвана Девън за ръката и я поведе към кухнята.

— По нашия край обядът обикновено е съвсем неофициален. Днес имаме пилешка салата. Реших, че ще ни дойде добре в един такъв тежък и задушен ден. Надявам се, че няма да откажете?

— Ами, аз… да, струва ми се. Не смятах, че ще имам време да обядвам.

Лъки наблюдаваше двете жени, докато вървеше след тях през трапезарията, в която се хранеха само на празници, на рождени дни или при някои особено важни и тържествени случаи. Гостоприемството и дружелюбното отношение на майка му очевидно смущаваха Девън. Лори често влияеше по този начин на непознати. Тя винаги се отнасяше към хората с доверие и успяваше да ги предразположи към себе си и не променяше това си отношение, освен ако нямаше наистина сериозни основания.

Тя покани Девън в кухнята и я представи на останалите, сякаш тя наистина беше съпругата на новия свещеник, която се бе отбила на чай.

— Това е Девън Хейнс, която така благородно се съгласи да помогне на Лъки да се измъкне от неприятностите си. Девън, това е Таня, снаха ми. Това е Сейдж — най-малкото ми дете, а ето го и Чейс — по-големият брат на Лъки.

Всички я огледаха с явно любопитство, но измърмориха по едно учтиво здравейте, защото знаеха, че Лори не би приела друго отношение от тяхна страна.

— Сейдж, отмести стола си по-нататък, за да може Девън да седне между теб и Лъки. Девън, какво предпочиташ — чай с лед или лимонада?