Сандра Браун - Лъки

— Навремето са замеряли жените с камъни заради това, което си направила.

Тя оправи възглавничките на канапето и се изправи.

— Това, което направихме, господин Тайлър. Ти също беше в леглото.

— Спомням си — твърдо заяви той. — И съм готов да поема моя дял от отговорността за случилото се. Но ти не си.

Тя постави ръце на кръста си и войнствено го изгледа.

— И какво предлагаш да направя? Да мина през града и да дам пари на всеки срещнат? Или да избродирам една червена буква „П“ на гърдите си 8 8 Намек за героинята от „Алената буква“, която е заставена да носи избродирана на гърдите си буквата „П“, знак, че е прелюбодейка. — Б.пр. ? Има народи, които обезглавяват прелюбодейките. Смяташ ли, че ако ми отрежат главата, справедливостта ще възтържествува? И ако е така, готов ли си да сложиш и собствената си глава на същия дръвник? Защото съм дяволски сигурна, че твоята глава лежеше до моята — на една и съща възглавница.

При този спомен тя изведнъж млъкна и се обърна с гръб към него.

— Не прецених ситуацията добре и допуснах грешка — каза тя. — Повярвай ми, собствената ми съвест ми е достатъчно наказание.

Той се приближи към нея и произнесе името й с тих и утешителен глас. Хвана я за раменете, обърна я към себе си и сложил ръка под брадичката й, леко повдигна главата й нагоре.

— Аз не искам да те наказвам. Можеш и да не ми повярваш, но аз обвинявам повече себе си, отколкото теб. Сигурен съм, че на един твой грях мога да противопоставя десет мои. Прелюбодейството никога не е било един от тях преди, но…

Очите им се срещнаха, и приковал поглед в нейния, той бавно замлъкна.

— Никога? — дрезгаво попита тя.

— Никога.

— Ако знаеше, че съм омъжена…

Той помисли няколко секунди, преди да й отговори.

— Не съм сигурен дали това щеше да има някакво значение.

И тогава не само очите, но и спомените им сякаш се сляха. Всеки си спомни докосванията, аромата, топлината на другия. И двамата знаеха, че бяха разтърсвани от еднаква страст през онази нощ в мотелската стая. И затова всеки трябваше да поеме своята част от вината, трябваше да понесе съответните последици.

— Трябва да свидетелствам в твоя полза — прошепна тя. — Нямам избор, нали?

— Напротив, имаш — отговорът му я изненада напълно. — Няма да те накарам насила, Девън.

— Но ако не дам показания, ще причиня толкова много зло на теб и на семейството ти. Не мога да позволя това да се случи. Още вчера, когато ми каза за пожара, осъзнах, че в крайна сметка ще трябва да подкрепя алибито ти. Така е най-честно — тя замислено се усмихна. — Предполагам, че съм се надявала да се случи някакво чудо и да отпадне необходимостта от моите показания.

Той докосна ъгълчетата на устните й с върха на пръста си.

— Съпругът ти никога няма да разбере. Ще запазя самоличността ти в тайна. Все още не съм официално обвинен. Веднага щом им кажеш, че съм бил с теб от здрач до зазоряване на следващия ден, обвиненията към мен ще отпаднат и ти ще си свободна да си вървиш. Свидетелските ти показания никога няма да бъдат съобщени публично.

Тя знаеше, че подобни заплетени ситуации рядко се разрешаваха толкова лесно. Въпреки това не й се искаше да помрачи надеждите му с песимизма си.

— Утре ще си взема свободен ден и ще дойда в Милтън Пойнт. Искам да приключа с това колкото е възможно по-скоро.

— Много ще съм ти задължен — каза той. — Колкото по-бързо се отърва от обвинението, толкова по-добре.

На устните му разцъфна усмивката, която бе видяла от сепарето си при първата им среща. От нея лицето му стана особено зашеметяващо красиво.

След нощта, която бяха прекарали заедно, тя милион пъти си бе задавала въпроса как можа да извърши подобна глупост. Но колкото повече време прекарваше с него, толкова по-ясен й ставаше отговорът на този въпрос. Та коя жена, независимо колко е уравновесена и самоуверена, би могла да устои на тази усмивка?

И макар че все още изпитваше на собствения си гръб последиците от слабостта си, тя отново усети приятната възбуда, обхванала тялото й.

— Къде да отида, когато пристигна в Милтън Пойнт? — попита тя, като отчаяно се опитваше да разсъждава разумно и прагматично.

— Защо не дойдеш у нас около обяд? Ще се обадя на Пат и той ще доведе федералните агенти, които ще запишат изявленията ти или каквото там друго пожелаят.

— Кой е Пат?

— Шерифът, Пат Буш. Ти го видя, помниш ли? Това е добре, защото той може да те идентифицира като жената, която забърсах в кръчмата.