Сандра Браун - Лъки

— Откъде, по дяволите, да зная! — Той се размърда и сърдито я изгледа. — Единственото, което знам за теб, е, че мамиш съпруга си.

Обвинението й се стори противно и отвратително. Но понеже не можеше да му каже истината, тя се престори на ядосана и побърза да отрече думите му.

— Не, не е вярно!

— Аз кой знае защо си спомням нещо друго.

Тя се приближи до вратата и рязко я отвори.

— Можеш да си тръгнеш по пътя, по който дойде — през задната врата. Аз ще ти отворя гаража.

— Няма да е толкова лесно, Девън.

— Сега, когато разбираш в какво неудобно положение ме поставяш, аз те моля да си вървиш.

— Нищо не разбирам — изкрещя той и като се пресегна над рамото й с трясък захлопна разтворената врата. Течението разлюля за миг пламъчето на свещта и по стените заиграха разкривените им сенки. — Струва ми се, че ни предстои да прекараме още една нощ заедно.

— За какво говориш?

— Няма да си тръгна, докато не ми обясниш всичко.

— Не ти дължа…

— Хейнс чие име е? Твоето или неговото?

— Моето. Той се казва Шелби. Грег Шелби.

— От колко време сте женени?

Изобщо не бе в настроение да отговаря на въпросите му, но той нямаше да си тръгне, преди да научи всичко, а тя разбираше, че не може да го вини за настойчивостта му. Ако беше на неговото място, и тя щеше да се чувства по същия начин. Не беше необходимо да му казва цялата истина. Само част от нея. Това щеше да го успокои.

Дали? Когато се взираше в нея с властните си сини очи, тя имаше чувството, че погледът му прониква чак в душата й. Усещането беше обезпокоително, дори страшничко. Какво щеше да стане, ако неволно, чрез някоя изпусната въздишка или изпълнен с копнеж поглед, тя му подскажеше най-важния момент от онази нощ, който той сякаш бе забравил?

За да прикрие неудобството си, тя учтиво попита.

— Искаш ли малко кафе?

— Не.

— Нещо друго?

— Отговори.

— Хайде да отидем във всекидневната.

Тя взе свещта, духна и загаси пламъчето. Поведе го в тъмнината към антрето, през което се минаваше за всекидневната. Там запали единствената лампа и се настани в ъгъла на едно канапе в дамаска с цвят на слонова кост. Лъки се отпусна на възглавничката пред синия кожен фотьойл, раздалечи колене и отпусна ръцете си между тях.

— Давай — въздъхна той.

Тя започна без предисловия.

— Когато започна процесът на Грег, аз помолих редактора на вестника да ми позволи да пиша за него.

— Не си го познавала преди това?

— Не.

— И кое възбуди интереса ти до такава степен, че да пожелаеш да пишеш за него?

— Повечето криминални престъпници, като се започне от серийните убийци и се стигне до дребните крадци, обикновено следват определен модел на поведение — обясни тя. — Престъпниците, обвинени във финансови злоупотреби, обикновено се държат арогантно и снизходително с прокурора, независимо дали са признати за виновни или не.

— Продължавай.

— Ами, от това, което бях прочела за Грег, бях разбрала, че той не се вписва в тази схема. С покъртителна искреност се опитваше да отрече участието си в каквито и да било криминални деяния. Това ме заинтригува. Запалих и редактора, и той ми даде разрешение за работа. След това трябваше да се срещна с адвоката на Грег и с окръжния прокурор, за да получа разрешението им. Това отне няколко седмици.

— Адвокатът на Грег постави условието да присъства по време на разговорите ни и аз се съгласих. Прокурорът пък настояваше, че преди да бъдат публикувани, статиите ми трябва да бъдат прочетени и одобрени от някой представител на кабинета му. Те все още не знаеха със сигурност дали е виновен или невинен, но искаха да подходят абсолютно непредубедено.

Лъки кимна.

— Когато в крайна сметка всички условия бяха удовлетворени, най-накрая успях да проведа първото си интервю с него.

— Любов от пръв поглед?

— Не, но веднага бях привлечена от него.

— Физически?

— Освен всичко останало.

— Един мъж в белезници сигурно е много привлекателен.

Тя не обърна внимание на саркастичната му забележка.

— По това време той не беше в затвора. Беше освободен под гаранция.

Девън се замисли за първата им среща в кабинета на адвоката му. Спомни си недоумението си, че някой би могъл да заподозре Грег дори в неправилно паркиране, камо ли в углавно престъпление. Беше облечен в безукорен, много официален кафяво-сивкав костюм с жилетка, с бяла риза и консервативна, раирана вратовръзка. Червеникавокафявата му коса бе грижливо сресана назад и откриваше високо, гладко чело. Изглеждаше така, сякаш би могъл да дава на Емили Поуст уроци по вежливост и изтънчено поведение.