Сандра Браун - Лъки

— Добре ли си? — попита Лъки, смутен от внезапно настъпилия полумрак.

— Разбира се. Чувствам се чудесно. — Само че изобщо не изглеждаше така. Ръката й, стиснала чашата с вино, силно трепереше.

— Девън — воден от инстинкта си, той се пресегна през масата и отново хвана ръката й. Беше студена. Обгърна я с голямата си топла длан. Погали всеки един от премръзналите й пръсти с палеца си, а след това нежно помилва средата на дланта й. — Девън, за това…

— За кое?

— Затова, че сме споделяли едно и също легло. Няма за какво да се безпокоиш. — Тя вдигна глава и го изгледа насмешливо. — Искам да кажа, че няма опасност да си забременяла, или нещо подобно. Аз се погрижих за това. Не зная дали изобщо си забелязала…

— О, да, забелязах… — тя започна да заеква. — Благодаря ти. Ти се държа… — запъна се и шумно преглътна. — Постъпи като истински джентълмен.

Той я погледна накриво и горчиво се усмихна.

— Ако бях истински джентълмен, нямаше да тръгна след теб, нямаше да нахълтам в стаята ти и да те принудя да ми позволиш да остана през нощта.

— Но ти беше ранен. Между другото, как е раната ти? — тя сведе очи към корема му.

— Добре е. Вече почти не се забелязва.

— О!

Лъки не бе обърнал внимание в кой точно момент бяха започнали да разговарят шепнешком. Беше глупаво, наистина, но самата тема на разговора, а и настроението им сякаш изискваха тихи и поверителни гласове. И двамата едновременно осъзнаха, че са приковали очи един в друг, а той продължаваше да гали дланта й. Тя виновно издърпа ръката си, макар че той очевидно не изпитваше и най-малкото желание да я пусне. Като нямаше какво друго да направи, той се върна към вечерята си, но апетитът му се бе изпарил, изместен от неутолимия глад, който изпитваше към нея самата.

Единствените шумове, които се долавяха в смълчаната къща, бяха трополенето на дъжда по прозорците и потрепването на приборите им. Ако обхваналата го възбуда и подтисканият копнеж можеха да издадат някакъв звук, той със сигурност би бил по-силен от рева на цял духов оркестър.

— Още пица? — попита тя.

— Не, благодаря.

— Салата?

Той поклати глава. Докато тя почистваше, той отново напълни чашите с вино. Когато тя се приближи към масата, Лъки забеляза отраженията на двамата върху чашите. Истинско олицетворение на интимността — мъж и жена вечерят в уединение на свещи. Девън също ги забеляза.

— Външният вид понякога лъже.

— Да — тихо каза тя.

Само след миг той продължи.

— Девън, ще говоря направо. Не ме познаваш много добре, но искам да те уверя, че обикновено не разговарям така с жените.

— Вярвам ти напълно — тя се усмихна и поднесе чашата към устата си.

— Да, предполагам — мрачно изрече той. Облегна се назад и се загледа в пламъка на свещта през рубинената течност в чашата си. — Има едно момиче в Милтън Пойнт, с което излизам от няколко месеца.

— Можеш да бъдеш напълно спокоен. Нямам никакво намерение да създавам неприятности между теб и приятелката ти.

— Не за това става дума! — сърдито я прекъсна той.

— Защо тогава повдигаш този въпрос?

— Защото искам ти да знаеш за нея.

— Какво те кара да мислиш, че се интересувам от романтичните ти връзки?

— Това няма нищо общо с романтиката. Просто ме изслушай, моля те. След това ще говориш. — Тя леко кимна. — Бащата на това момиче е важна клечка в банката, която отпусна заем на компанията ми.

— Затова ли започна да се срещаш с нея?

Лъки остана с впечатлението, че тя ще е много разочарована, ако й отговори утвърдително.

— Не. Започнах да се срещам със Сюзън, защото тя бе една от малкото свободни жени в града, с които все още не бях спал.

Тя сведе погледа си надолу.

— Разбирам…

— Предупредих те, че ще говоря направо, Девън.

— А аз оценявам честността и откровеността ти — дрезгаво му отговори. — Продължавай.

— Сюзън е дяволски разглезена. Свикнала е да върти баща си, а и всички останали около малкото си пръстче. Себична. Егоцентрична. — Можеше да продължи с епитетите до безкрайност, но усети, че вече е успял да предаде същността на характера й, а и не искаше Да бъде обвинен в пресилване на нещата. — Както и да е, но тя си е навила на пръста да стане госпожа Лъки Тайлър.

— Защо?

Той сви рамене.

— Сестра ми смята, че това ще й донесе определена популярност и превъзходство над останалите.

— Бракът с теб се смята за особено постижение в Милтън Пойнт?

— Само от някои — гласът му бе сприхав и раздразнителен.