Сандра Браун - Лъки

— Ето асансьорите — тя несигурно ги посочи с ръка, когато видя, че той няма намерение да спре.

Побутна я към тежката врата на противопожарното стълбище, хвана бравата и рязко я отвори.

— И това ще свърши работа. — Пропусна я пред себе си и веднага я последва.

Тя се обърна и го погледна в упор.

— Не зная нито какво правиш тук, нито пък какво се опитваш да спечелиш като…

— Ще разбереш като му дойде времето. Всичко по реда си.

Той промуши пръсти през косата й и здраво я хвана за главата. Дръпна я назад и без да обръща внимание на изненадата й, страстно впи устни в нейните.

Без да отделя устните си, той властно и настойчиво запристъпва напред, докато най-накрая гърбът й опря в стената. Безсилна да се възмути, тя подиря ръце на гърдите му и с все сила се опита да го избута назад.

— Престани! — успя да изрече, когато той се отдръпна, за да си поеме въздух.

Лъки, обаче, натрупал в себе си събираната цяла седмица ярост, изгарян от опустошаващата го вече седем дни страст, остана напълно неподвижен и изглеждаше така, сякаш дори и танк не би могъл да го помести от мястото му.

— Още не съм свършил.

Устните им отново се съединиха и той започна да прилага познанията, които бе получил навремето от свещеническата щерка и които бе успял да доразвие до съвършенство през изминалите години. Върховете на пръстите му леко притискаха главата й, а палците му се срещнаха под брадичката й, за да погалят най-нежната кожа, която някога бе докосвал. Като се изключат, разбира се, бедрата й.

Тя нямаше никакъв шанс срещу него.

Протестите й ставаха все по-слаби, докато накрая вече не звучаха като неясни заплахи, а по-скоро напомняха стонове, породени от страст и желание. Тя престана да се съпротивлява на настойчивия му език, който жадно се плъзгаше в устата й отново и отново.

Почувствал я пак в ръцете си след повече от седмица, усетил отново сладостта и аромата й, Лъки не успя да сдържи обхваналата го с нова сила незадоволена страст. Притисна тялото си към нейното, езикът му бясно проникна дълбоко в устата й, бедрата му потърсиха нейните, цялото му тяло я искаше, искаше, искаше…

Изведнъж той сякаш дойде на себе си, изправи глава и й се усмихна. Нежно погали с език ъгълчетата на устните й, сякаш за да задържи вкуса от целувките й и нежно прошепна:

— Ти си, наистина си ти! Бих те познал навсякъде.

— Какво правиш!

— Опитвам се да открия най-лесния начин, за да проникна под блузата ти — намръщи се, като видя копчетата на гърба. — По-късно.

Тя повдигна ръка към устните си и несигурно ги докосна.

— Не трябваше да ме целуваш по този начин, господин Тайлър.

— Майка ми ми казва, че постоянно правя неща, които не би трябвало да върша. Съвестта ми обикновено не говори на много висок глас. Понякога дори не го чувам. — Той й се усмихна чаровно и закачливо и отново сведе глава за целувка.

Девън го отблъсна.

— Моля те, недей…

— Защо?

— Защото не искам да го правиш.

— Лъжкиня!

— Как се осмеляваш…

— Искаш ме точно толкова, колкото и аз теб.

В очите й проблеснаха мълнии — от онези бели, ослепителни мълнии, след които обаче никога не вали. Тя го заобиколи и се насочи към вратата, която водеше обратно към коридора. Преди да успее да я отвори, той се пресегна през рамото й и подпря вратата с ръка.

Лицето й замръзна в недружелюбна, войнствена гримаса.

— Не зная какво се надяваш да спечелиш, като ме намери, господин Тайлър, но искам да ти кажа, че ще бъдеш горчиво разочарован. Случилото се миналата седмица беше неволна грешка.

— Ще трябва да бъдеш малко по-конкретна. За какво говориш? За боя в кръчмата, или за нощта, която прекарахме заедно.

— Нощта… която прекарахме заедно — повтори тя като едва не се задави, докато произнасяше думите. — Искам да забравя, че това изобщо се е случило.

— Съжалявам. Няма начин, Доуви.

— Престани да ме наричаш Доуви! Сега, когато знаеш, че това не е истинското ми име, то звучи страшно нелепо.

— Точно така. Не мога да си обясня как ти повярвах, че жена като теб може да има толкова причудливо име.

— Ако продължиш да ми досаждаш, ще се наложи да извикам…

— Охраната? Страхотно, извикай ги. Сигурен съм, че разговорът ни страшно ще им хареса.

Хитростта му успя. Той я наблюдаваше, докато тя очевидно обмисляше различните възможности и ги отхвърляше една но една. Най-накрая скръсти ръце, погледна нагоре към него и остро запита:

— Е, добре. Какво искаш?

— Ако все още не си разбрала, притисни ме силно към себе си.