Сандра Браун - Лъки

Поради поста си на завеждащ отдел, тя притежаваше малък остъклен кабинет, който обаче не можеше да я предпази от постоянния шум и суматохата, долитащи от редакционната стая на отдела за местни новини. За всеки външен човек какофонията и трескавата възбуда в това помещение биха били просто нетърпими, но тя дори не ги забелязваше.

Точно затова не обърна внимание на промяната в обстановката, която настъпи, когато един млад мъж излезе от асансьора и попита за нея.

Още с появата си той веднага прикова погледите на жените в стаята. Не само защото беше висок, строен, рус, синеок и много красив. Те бяха впечатлени най-вече от решителната му, целеустремена походка, с която прекоси стаята, сякаш тя бе бойно поле, на което само преди ден бе спечелил решителна битка и сега идваше, за да събере трофеите. Дори и най-върлите феминистки в този момент си мечтаеха да се превърнат в част от тези трофеи.

Той привлече и вниманието на мъжете, които до един изпитаха облекчение, задето не им се налага да се занимават с него. Не че ръстът му беше кой знае колко внушителен, макар че раменете му бяха масивни, а гръдният кош — широк. Не, изражението на лицето му внушаваше много повече опасения. Челюстите му бяха решително стиснати, очите му гледаха твърдо, без да мигат — приличаше на човек, който се взира в мишената през визьора на пушката си.

Той поспря за миг пред вратата на остъклената кутийка и се загледа в жената, която седеше, навела глава над някаква разтворена папка и изглеждаше напълно погълната от работата си. В стаята се възцари абсолютна тишина. Компютрите бездействаха. Телефоните звъняха, но никой не им отговаряше.

Жената в остъкления офис беше единственият човек, който не бе смутен от присъствието му. Тя прекара молива през разпуснатата си тъмночервеникава коса и махна с ръка да го покани вътре.

— Просто го остави на бюрото — разсеяно подхвърли тя. — И без това трябва да изстине.

Той пристъпи напред и застана до ръба на разхвърляното й бюро. Тя усети присъствието му, но изминаха няколко мига преди да разбере, че това не е стажантът, който трябваше да й донесе чаша прясно кафе. Повдигна глава и се взря в него през очилата си.

От удивление изпусна молива. Леко разтвори устни и сподавено въздъхна.

— Свети Боже!

— Е, не съм чак Бог — рече той. — Аз съм само Лъки Тайлър.

Тя шумно преглътна, но не каза нито дума.

— И докато все още сме на темата за имената — продължи Лъки, — да те попитам как е твоето. Доуви? Или Мери Смит? Или може би Девън Хейнс? — Хвърли на бюрото й един вестник, разтворен на страницата с нейната колонка.

Тя сведе очи към вестника, а след това отново погледна към него.

— Обикновено не отпечатват снимката ми под името и заглавието на материала. Ако знаех, че са имали намерение да публикуват и снимка с последната ми статия, щях да ги помоля да не го правят. — Гласът й бе дрезгав и неравен.

— Радвам се, че са го направили. Търся те от момента, в който разбрах, че си ми свила номер. При това втори по ред.

Тя бавно се възстановяваше от първоначалния шок, предизвикан от появата му. Спокойствието и самообладанието й постепенно се възвръщаха. Отново възприе високомерното държание, което накара Лъки да настръхне от яд. Той разпозна същото изражение, което бе изписано на лицето й оная вечер в кръчмата, когато го бе наругала заради скандала с Литъл Алвин.

— Ако исках да научиш името ми, сама щях да ти го кажа. — Тя изпъна рамене и рязко отметна разпилялата се по тях коса. — Очевидно съм предпочела да остана анонимна, господин Тайлър, и ако нямате нищо против…

— По дяволите — прекъсна я той. — Ако искаш да разговаряме тук, с цялата тая публика наоколо, то аз нямам нищо против. — Той обърна глава и посочи редакционната стая зад себе си. — А може би предпочиташ да поговорим насаме? За мен няма значение… Доуви.

Той рязко произнесе последната дума, съвсем преднамерено сякаш, за да я накара да почувства обхваналия го гняв и за да й даде да разбере, че не изпитва никакви скрупули или угризения и е готов да обсъжда и пред публика случилото се в мотелската стая. Тя очевидно разбра намеренията му. Лицето й пребледня.

— Предполагам, че бих могла да ти отделя няколко минути.

— Умно момиче.

В момента, в който тя излезе иззад бюрото си, той я хвана за ръката и внимателно я преведе през редакционната стая, в която зяпачите дори и не се опитваха да скрият любопитството си зад тактична разсеяност или изкусна незаинтересованост. Веднага щом вратата се затвори след тях, залата забръмча от предположения и догадки, изказани на глас.