Сандра Браун - Лъки

— Извинявай, Девън, но не ми е в стила да виждам в теб само красивата, вълнуваща жена.

— Кой стил? Па дънките ти? Или на поведението? — Той небрежно поръси сол и пипер върху чийзбургера си, а след това постави горното хлебче на мястото му. През цялото това време нито за миг не свали очи от лицето й.

— И двата. И, моля те, не ме питай чии аргументи са по-убедителни. — Той отхапа от бургера си и изпита наслада не само от вкуса му, но и от очевидното й смущение.

— Кажи ми тогава — тя отчаяно се опитваше да възвърне самообладанието си, — щеше ли да се спуснеш да ме спасяваш, ако ми липсваха зъби и т.н.?

Той се пресегна за кетчупа.

— Да, по дяволите! Щях да го направя. Но — той повдигна пръст към тавана, за да подчертае, че смята да приведе най-убедителния си аргумент в този спор — вероятно нямаше да те последвам след това. И нямаше да се просна в леглото ти. — Той сниши гласа си и се наведе през масата, като почти опря нос в нейния. — Нямаше да си мечтая да продължиш да охлаждаш раната ми, нито щях да се събудя по-късно, разкъсван от желание.

Тя остана за миг неподвижна, прекалено стъписана, за да направи каквото и да било. След това грабна чантата си и се опита да се измъкне от сепарето. Лъки вдигна обутия си в ботуш крак и го подпря на отсрещната пейка, като препречи пътя й.

— Ей, ти ме попита, забрави ли? Аз само ти отговорих, Девън. Съвсем честно и искрено.

— Спести ми искрените си излияния от тук нататък. Искам да си ходя. Веднага.

— О-о. Трябва да поговорим за още куп неща. — Без да бърза, той отново отхапа от чийзбургера и натопи едно френско хлебче в кетчупа, който бе изсипал в чинийката си. — Защо се ядоса толкова, когато се намесих?

— Защото исках да се справя сама. Исках да разбера дали и как бих могла да се измъкна от подобна ситуация. Ти ме лиши от възможността да проверя как мога сама да се спася от тия навлеци.

— Лиших те от възможността да се запознаеш по-отблизо с Литъл Алвин и Джак Ед.

— Възможно е — призна си тя с огорчение. — Бяха по-неприятни, отколкото очаквах. Предполагах, че ще ме посрещнат с няколко нагли подсвирквания, може би и някой и друг нецензурен израз. Изобщо не очаквах, че ще се стигне до бой. Освен това, искам да ти кажа предварително — продължи тя, — че и ти си споменат в статията ми. Не по име, разбира се. Описвам те като мъж със синдрома на Белия Рицар.

— Какво означава това?

— Че си тръгнал на собствен кръстоносен поход за спасяване на попадналите в беда девици.

— Ей, това ми харесва. — Той отпи от шейка си. — Защо използва фалшиво име, когато се регистрира в мотела?

Забележката й за синдрома на Белия Рицар според нея очевидно не беше комплимент. Тя започна да масажира слепоочията си с пръсти.

— Не зная. Каприз. Хората понякога разпознават името ми и започват да спорят с мен за една или друга от статиите ми. А онази вечер изобщо не бях настроена за разговори.

Той изпи шейка си и бутна чашата и празната чинийка настрани. Сервитьорката мина покрай тях с каничка прясно кафе и отново напълни чашите им, преди да отнесе приборите му.

— И реши, че няма никакво значение какво точно име ще използваш — тихо каза Лъки.

Тя повдигна глава.

— Да. Мислех си, че това няма никакво значение. Изобщо не очаквах, че ще те видя отново.

— Това е, защото не ме познаваш добре.

Това просто изявление извика неспокойна и напрегната гримаса върху лицето й.

— Какво искаш? Защо си дошъл да ме търсиш?

— Знаеш какво искам, Девън.

Погледът му бавно обходи лицето й, после се спусна към гърлото й и надолу към гърдите. Когато очите му отново се срещнаха с нейните, той каза:

— Искам още една нощ в леглото с теб. Този път и двамата ще бъдем голи. Ще те гледам с ясен и бистър поглед. И няма да изгубя нито миг в сън.

— Това е невъзможно. — Гласът й бе толкова дрезгав, че той едва чу думите й. — Казвам ти го направо, за да си знаеш и да не губиш напразно нито твоето, нито моето време. Невъзможно е. Само за това ли си дошъл?

— Не.

— Какво тогава? Искаш пари, за да си мълчиш? Да не си решил да ме изнудваш сега, когато знаеш вече коя съм?

Той скръцна със зъби, опитвайки се да подтисне гнева си.

— Никога повече не казвай нещо подобно пред мен, Девън. Моето име означава нещо в собствения ми град. Семейство Тайлър никога не биха изпаднали чак дотам, че да прибягнат до изнудване.

— Съжалявам, че обидих теб и името на семейството ти. — Думите й прозвучаха искрено. Заприлича му на човек, който би нанесъл подобен непочтен удар само в момент на изключително напрежение и безпокойство. Лъки повярва в думите и почтеността й. Вълнението, предизвикано от неочакваната му поява, отново започна да я обхваща.