Сандра Браун - Лъки

Очите й се спуснаха надолу по тялото му и бързо се върнаха нагоре, за да срещнат неговите.

— Като оставим настрана очевидното — гласът й бе груб и неприветлив, — какво наистина искаш?

— Да поговорим. Но не тук. Можем ли да отидем някъде?

— Има едно кафене отсреща.

— Чудесно. Не съм обядвал. Да вървим.

— Какво искаш? — попита я Лъки през масата, облицована с тюркоазенозелени на цвят плочки.

— Нищо.

Той се обърна към сервитьорката:

— Един чийзбургер. Да не е препечен. — Погледна към Девън, спря очи на устните й и додаде: — Без лук. Освен това френски хлебчета и шоколадов шейк. — Отново погледна Девън и учтиво попита:

— Сигурна ли си, че не искаш нищо?

— Сигурна съм.

Той върна менюто на сервитьорката.

— Донесете ни и две кафета.

— Никога не приемаш отрицателен отговор, нали? — попита Девън, след като сервитьорката си тръгна.

— Особено когато идва от жена — призна си той.

— И аз така си помислих.

— И защо?

— Защото спадаш към типа арогантни и надменни мъжкари.

За нейно огромно неудоволствие и раздразнение той се усмихна.

— Това съм аз. Примитивният и първичен мъжкар Тайлър.

Лъки я наблюдаваше и се забавляваше както никога през живота си. Облечена бе в мека, свободно падаща блуза, която се закопчаваше на гърба. Кройката беше стилна и строга, а дългите ръкави завършваха с маншети на китките. Под тънката тъкан с цвят на слонова кост прозираше скъпото й бельо. Заедно с блузата носеше съвсем обикновена права черна пола. И макар че беше изключително практично и строго, облеклото й беше дяволски сексапилно и примамващо.

— Предполагам, че за теб не е кой знае какво преживяване да прекараш нощта в някоя мотелска стая с напълно непозната жена — отбеляза тя.

— Случвало ми се е и преди.

— Не и на мен, обаче.

Сервитьорката пристигна с кафетата им. Лъки наблюдаваше Девън, която разсеяно вдигна чашката към устните си и отпи. Изведнъж се сети, че не си бе поръчвала кафе и демонстративно го остави на масата. Кафето се разплиска и се разля в чинийката.

— Сега, когато вече сме сами, ще ми кажеш ли за какво искаш да разговаряме?

— Какво правеше в кръчмата? — попита той.

— Оная дупка, в която случайно се срещнахме?

— Точно така.

— Прочете ли материала ми в сутрешния вестник?

Той наклони главата си на една страна. Не разбираше каква бе връзката между нейната статия и неговия въпрос.

— Не. Не стигнах по-далеч от снимката ти.

— Ако го беше прочел, щеше да разбереш, че в бара се занимавах с журналистическо проучване.

Той подпря глава на ръката си и се вгледа в нея като мълчаливо се молеше тя да го разбере и да му помогне.

Тя дълбоко пое дъх.

— Статията ми тази седмица бе посветена на жените и на правата, които все още им се отказват, въпреки огромните успехи, които бяха постигнати в това отношение през изминалите две десетилетия.

— Значи влезе в едно заведение и си поръча питие. И кое точно твое право беше нарушено?

— Правото да ме оставят на мира.

Той изсумтя уклончиво.

Тя продължи:

— Никоя жена все още не може да влезе в някой бар сама, без всеки един от присъстващите там мъже да си помисли, че тя е влязла, за да забърше някой от тях, или за да си изпроси едно питие. Основната ми цел в тази статия бе да покажа, че все още има бастиони в нашето общество, в които жените не могат дори да проникнат, камо ли да влязат там на равноправна основа. Случилото се в бара само потвърди мнението ми. Не направих абсолютно нищо, с което да насърча онези двама грубияни. Седях си тихичко в сепарето, пиех си бирата, а те се приближиха и започнаха да ме подкачат. Не беше… — Тя замълча и яростно го погледна. — Защо се смееш?

— Мислех си, че ако ти липсваха няколко зъба, ако имаше акне и дебели глезени, вероятно щяха да те оставят да си изпиеш бирата на спокойствие.

Девън подхвана спора отново щом сервитьорката остави чиниите на масата и се отдалечи.

— С други думи, само не особено привлекателните жени са застраховани срещу набезите на мъжете.

— Ти май се ядоса — невинно пророни той. — Исках думите ми да прозвучат като комплимент.

— Как могат да се преценяват качествата на някоя жена — или на някой мъж — като се съди само по външния им вид!

Девън отмахна от раменете си няколко кичура от гъстата си, блестяща коса. Ако тя държеше той да я цени само заради ума й, помисли си Лъки, ще трябва да престане с тези женски хитрости, да спре да размахва насам-натам разкошната си тъмночервена коса и да потисне съблазънта, която се излъчваше от цялото й същество.