Сандра Браун - Лъки

— Сигурно е мама — каза Сейдж и стана от стола, за да отвори. — О, Пат! — В гласа й прозвуча изненада. — Очаквахме мама, която рано сутринта отиде на пазар.

— Добрутро, Сейдж, Лъки. — Пат влезе в кухнята и свали шапката си. — Намира ли ви се малко кафе и за мен?

— Разбира се.

Той благодари на Сейдж за чашата черно кафе, която тя му наля, духна няколко пъти, извади кибритената клечка от устата си, отпи, а след това безмълвно се загледа в чашата си. Кафето му осигуряваше възможност да се забави още малко, преди да съобщи за целта на посещението си.

Лъки предположи, че ако Пат бе дошъл като официално лице, за да му съобщи някаква лоша новина, той щеше да се опита да му я каже колкото се може по-внимателно.

— Защо не ни кажеш какво те води насам, Пат?

Семейният им приятел се наведе на стола си от другата страна на масата. Огледа се с неудобство наоколо и най-накрая погледна Лъки в очите.

— Напоследък да си купувал нещо от магазина на Талбърт?

— Магазина на Талбърт? — озадачено повтори Лъки. — О, почакай малко. Да. Преди една-две седмици купих няколко сигнални фенера.

Пат Буш изпусна шумна въздишка.

— И къде ги държеше?

— В… — Лъки напрегнато се вгледа в шерифа. — В склада, който изгоря.

— Ами, експертите решиха, че пожарът е причинен от сигналните фенери, които са подпалили бензина. Нищо чудно. Това е най-логичното нещо на света.

Сейдж седна на стола до брат си и постави ръка на рамото му. Той прекара пръсти през косата си и обхвана челото си с ръце. Нямаше нужда Пат да им обяснява какво означава това.

— Не биваше да ти казвам това, Лъки — рече Пат. — Тук съм като приятел, не като официално лице. Реших, че просто съм длъжен да те предупредя. Подготвя се следствие срещу теб. Сега като че ли разполагат с достатъчно убедително доказателство, за да те арестуват.

Когато шерифът стана да си върви, Лъки също се изправи.

— Благодаря, Пат. Съзнавам, че се поставяш в много неудобно положение, като ми казваш това.

— Когато баща ти умираше, аз му обещах да се грижа за Лори и за вас. За мен това обещание е много по-важно от клетвата, която положих, когато ми дадоха шерифската значка. — Той се приближи към вратата. — Сейдж кимна, а след това нахлупи шапката си, излезе навън и затвори вратата зад себе си.

— Лъки — сестра му го погледна измъчено. — Какво ще правиш?

— Проклет да съм, ако зная.

Внезапно разярен, той изстреля една нецензурна дума и стовари юмрук върху масата. Всички стъкларии из кухнята потрепериха от удара, макар че той до известна степен бе смекчен от вестника, който лежеше разтворен върху масата.

Като скърцаше със зъби от яд, той се взираше във вестника с невиждащ поглед, като от време на време нарушаваше тишината с някоя произнесена през зъби ругатня.

Внезапно цялото му тяло се напрегна. Грабна вестника и го приближи до очите си.

— Да ме вземат дяволите — отчетливо промълви той. Изсмя се лекичко, а след това избухна в гръмогласен смях.

С едно движение захвърли вестника и се изправи, а столът му с трясък падна на пода. После на бегом излезе от кухнята. Сейдж го настигна на стълбището. Той тичаше нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж.

— Лъки, какво, за Бога…

Той достигна горната площадка на стълбището и изчезна. Тя бързо се изкачи след него и със замах отвори вратата на спалнята му. Видя го да навлича чифт дънки с трескава бързина.

— Какво става? Какво правиш? Къде отиваш?

Лъки я избута навън от стаята. Облечен бе само с дънките, а ризата и ботушите си носеше в ръка.

Тя отново се спусна след него.

— Лъки, почакай малко! Кажи ми какво става. — Когато тя достигна до предната веранда, той вече се бе настанил в откритата си кола.

— Кажи на всички, че ще се върна преди да се мръкне — изкрещя той, като се опита да надвика рева на двигателя. — Мисля, че дотогава ще съм успял да оправя цялата тая бъркотия.

— Ето материалите, които искаше от отдела за биографични справки. — Стажантът тръсна цяла камара документи на бюрото й.

Като сложи в уста последната хапка от сандвича, който представляваше обяда й, тя се намръщи при вида на голямата купчина и промърмори:

— Благодаря.

— Нещо друго?

Тя сдъвка хапката си, преглътна, а после избърса устни с една книжна салфетка.

— Кафе. Прясно, разбира се — извика след младия мъж, който вече излизаше от стаята. Беше студент и караше стажа си във вестника три следобеда седмично. Работеше при тях съвсем отскоро и още не му бе омръзнало. Все още изпитваше страхопочитание пред шефовете и изгаряше от желание да им угоди.