Сандра Браун - Чейс

Съвсем ясно си представи млечнобелите хълмчета на гърдите й и невероятно розовите им зърна, леката вдлъбнатина между гърдите, която разделяше тялото й на две съвършени половини, гладкия корем и онзи тъй примамлив, пухкав триъгълник между бедрата й.

Опита се да заглуши изтръгналия се от гърлото му стон, като се изкашля високо и твърде неестествено. Марси се приближи до бара и приготви за двамата по едно питие. Подаде му чашата с уиски с вода и го погледна.

— Изглеждаше много развълнуван, когато си дойде. Сядай и разказвай! Какво има?

Не беше сигурен дали тя наистина проявява интерес. Едва ли точно това я интересуваше в този момент. Бяха стояли притиснати един към друг и тя не може да не е почувствала възбудата му.

Наблюдава я известно време, докато тя приготвяше вечерята. Бузите й неестествено пламтяха, по това може би се дължеше на топлината и на врящите на печката тенджери. От едната се издигаше пара, която леко бе навлажнила и накъдрила нежните кичури коса от двете страни на лицето й.

Като се стараеше да подтисне ненавременната си възбуда, Чейс й разказа за евентуалната сделка за сондажна дейност.

— Лъки и аз прекарахме целия ден върху изготвянето на офертата. Мисля, че свършихме добра работа. Сега ни остава само да чакаме отговор.

— Ще стискам палци.

Марси прецени димящите спагети над мивката.

— Продаде ли някоя къща днес?

— Е, това не е чак толкова лесно, както знаеш. — Тя го погледна през рамо.

— Показа ли поне една на някой клиент?

— Да, за съжаление.

— За съжаление?

— Занимавам се с това семейство вече няколко месеца. Семейство Харисън. Но все още не могат да се разберат какво точно искат. Единственото нещо, което очевидно ги свързва, е любовта им към спора. Съмнявам се дали изобщо ще успея да им продам къща. О, говорих и със Сейдж. Обади се, за да се сбогува, преди да тръгне за Остин.

— Прав й път!

— Чейс! Та тя просто обожава по-големите си братя!

— Може. Но е истинска досада.

Изражението на лицето му обаче подсказваше, че не говори сериозно.

— След нея се обади Лори. Покани ни на обяд в неделя. Аз приех.

— Чудесно.

— Освен това спомена, че много ще се радва, ако отидем с нея на църква. — Беше с гръб към него и заливаше спагетите със сос. Като не получи отговор на последното си съобщение, тя бързо изви глава:

— Чейс?

— Чух те — гласът му прозвуча твърде рязко. — Просто не ми харесва идеята за църквата. Не съм влизал в църква след като Та… след погребението.

Марси сякаш замръзна на мястото си. За момент остана неподвижна. После остави черпака, обърна се и заговори направо.

— Ти си имаш лични сметки за уреждане с Бог, Чейс. И как точно ще постъпиш, си е твоя работа. Но искам да ти кажа едно. Първата ти жена се казваше Таня. Тя е част от живота и на двама ни. Но не можем да продължаваме по този начин, не можем постоянно да заобикаляме името й. Не желая да се чувствам неловко и да пребледнявам като смъртник всеки път, щом някой произнесе това име на висок глас.

— Но може би аз го желая.

Марси се отдръпна сякаш я бе ударил. Всичката кръв сякаш се отцеди от лицето й. Дори и устните й изгубиха цвета си. Тя се обърна и се подпря на един шкаф, сякаш се боеше, че всеки момент може да се строполи на пода.

Чейс моментално съжали за думите си, изправи се от стола и застана зад нея.

— Съжалявам, Марси. — Гласът му бе дрезгав и несигурен.

Повдигна ръце и понечи да ги постави върху раменете й, но не посмя. Помисли си, че би могъл да я целуне по врата, около който се виеха няколко кичурчета коса, изплъзнали се от конската й опашка. Не се осмели да стори и това.

— Не биваше да го изричам.

Тя се обърна и го погледна. Той очакваше да види сълзи по лицето й. Вместо това с изумление се вгледа в блесналите й от възмущение очи.

— Не искам да стоя като на тръни в собствената си къща. Не искам да премислям по сто пъти всяко нещо, преди да го кажа. Не искам да се измъчвам от съмнения и страхове и да се питам как ще приемеш думите ми.

Разярената й физиономия предизвика и неговия гняв.

— Ти знаеш какво изпитвам към Таня.

— О, да, разбира се! Как бих могла да не зная… Нали ми го показваш всеки ден.

— Добре. В такъв случай ти е ясно, че раната в душата ми все още не е заздравяла.

— Да. — Тя леко вирна брадичката си. — Ти се постара да ми го кажеш съвсем недвусмислено преди да се оженим. Дори и да бях имала някакви съмнения по въпроса, всичките те отпаднаха миналата нощ.

Опита се да мине край него, но той препречи пътя й.