Сандра Браун - Чейс

— В такъв случай трябваше да си наемеш жиголо, а не да си купуваш съпруг. Щеше да му плащаш на час. Или на оргазъм. Щеше да спестиш много пари. Нямаше да ти се наложи да правиш толкова голяма инвестиция.

Изобщо не би се изненадал, ако тя го зашлевеше през лицето. Дълбоко в себе си бе убеден, че заслужава точно това. Ако се намереше мъж, който да се осмели да каже нещо подобно на Сейдж, тя щеше да го подгони с градинарските ножици. Девън също.

Марси не направи нищо подобно. Когато заговори, гласът й звучеше спокойно и овладяно.

— След тези няколко часа, които прекарах сърдита в стаята си, и аз достигнах до същото заключение.

Пълната й откровеност го обезоръжи. Не изпита никакво удоволствие при мисълта, че бе успял да я уязви. Вместо това се почувства още по-голям мръсник. Марси бе много по-умна от Сейдж и Девън. Служеше си с други методи, далеч по-умерени, но също толкова ефикасни.

Тя дълбоко си пое дъх и отново привлече погледа му към проклетите си гърди.

— Ако исках сантиментални излияния и цветя, щях да си взема жиголо. Но не съжалявам за решението си. — Погледна го. — Ти вече си мой законен съпруг. И аз ще се опитам да ти бъда добра съпруга. — После додаде. — Така че ако ме желаеш тази нощ…

— Не, благодаря.

Тя изобщо не изглеждаше разочарована от отказа му и той отново побесня.

— Толкова жестоко ли нараних егото ти?

— Ще го преживея.

— Е, щом оживя след толкова години обяздване на бикове, предполагам, че ще преживееш и съжителството с мен.

— Сърби ли те? — Без всякакво предупреждение тя прокара пръсти по гърдите му — там, където започваха да поникват нови косъмчета.

Той рязко си пое дъх и изрече с хриптящ глас:

— Не. Не още.

— Сигурно ще те засърби не след дълго.

— Непременно ще те уведомя, когато това стане.

— Чуй, Чейс! Термостатът за целия втори етаж е в тази стая. В моята спалня е студено. Имаш ли нещо против, ако увелича температурата с няколко градуса? — Тя вече бе станала от леглото и се канеше да завърти термостата, монтиран на отсрещната стена.

— Всъщност имам — заядливо каза той. — На мен ми е горещо. — Избута чаршафите надолу, докато се подаде долната част на корема му. Измъкна единия си крак изпод завивките. Само единият ъгъл на чаршафа покриваше малка част от голото му тяло. Чувстваше се отвратително и повече от всичко на света искаше да я предизвика, да я принуди да избухне и да се разкрещи.

Тя обаче остана спокойна и невъзмутима.

— О, така ли? Аз естествено не бих искала да ти причиня никакви неудобства. Просто ще си взема още едно одеяло. Държа ги в този гардероб.

Тя отвори вратата на гардероба, надигна се на пръсти и се пресегна към най-горния рафт, където имаше няколко сгънати одеяла.

Чейс усети, че устата му пресъхва само като я гледа. Позата й подчертаваше всяко мускулче, всяка извивка на стройните й крака. Протегнатите й нагоре ръце повдигнаха тениската й и под нея се показаха няколко сантиметра гола плът. Бермудите се бяха опънали около заоблените й, съвършени бедра и той едва успя да се пребори с желанието си да ги покрие с ръце и да я притисне към себе си.

Притесни се, че тя ще забележи възбудата му и придърпа завивките над кръста си.

Марси измъкна едно одеяло и го притисна с две ръце към себе си.

— Ето. Мисля, че това е достатъчно.

Чейс бе готов да се закълне, че в думите й се крие друг подтекст. Бе сигурен, че тя намеква за възбудата, обхванала цялото му тяло. Невинната й забележка нямаше нищо общо с допълнителното одеяло. А може би извратеното му подсъзнание го караше да вижда в усмивката й неща, за които тя дори и не подозираше.

— Лека нощ, Чейс — сладко му се усмихна. — Приятни сънища.

Той не посмя да каже нито дума. Не смееше да се довери на гласа си.

През целия следващ месец Чейс почти престана да разговаря с околните.

Много малко от познатите му събираха достатъчно смелост, за да го заговорят. Киселото му настроение и постоянно намръщената му физиономия плашеха повечето от хората, които при други обстоятелства с удоволствие биха разговаряли с него. Тези, които все пак се осмеляваха да го обезпокоят, си тръгваха бързо-бързо и изпитваха истинско облекчение, че са се отървали от гнева му.

Една петъчна вечер Чейс седеше с брат си на бара в местното заведение, което посетителите му наричаха просто Кръчмата и както обикновено не изглеждаше в настроение за разговори.

Половин час след пристигането им той все още пиеше първата си чаша бърбън с вода. Беше се прегърбил над нея и приличаше на зло куче, стиснало кокала си — нито го яде, нито го дава на другите. Навъсено се взираше в питието си, което от стопения лед бе станало светлокехлибарено на цвят.