Сандра Браун - Чейс

— Снощи те търсих няколко пъти, но не те намерих.

— Проверяваш ли ме?

Лъки изглеждаше огорчен.

— Бях излязъл.

— И аз така си помислих.

— Вечерях навън.

— О, вечеря.

Чейс изгуби търпение. Писна му от всичките тези увъртания и заобикалки.

— Защо не ме попиташ направо, Лъки?

— Добре, по дяволите! Къде беше снощи?

— У Марси.

— У Марси?

— Отидох да й дам чека за болничната сметка и тя ме покани на вечеря.

— Защо тогава не ми го каза веднага?

— Защото изобщо не ти влиза в работата.

— Безпокоихме се за теб цялата нощ.

— Нямам нужда от пазач.

— О, така ли?

Вече и двамата крещяха. Братята бяха еднакво избухливи и раздразнителни. Не за пръв път си викаха един на друг. Но както винаги, и този път бързо се сдобриха.

Чейс поклати глава и се изхили.

— Може би наистина имам нужда от пазач.

— Може и да си имал. Но вече не ти трябва такъв. Сядай.

Лъки се излетна в един фотьойл точно срещу брат си и веднага насочи разговора към истинските им проблеми.

— Как мина срещата в банката вчера.

— Джордж Йънг е просто кучи син.

— Чак сега ли го разбра?

— Не мога да виня нито него, нито банката за това, че си искат парите. Единственото, което не мога да преглътна, е лицемерното му изражение на престорено съчувствие и симпатия към нас. Не мога да се отърва от усещането, че безизходицата ни му доставя истинско удоволствие.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Пред нас се преструва на тъжен и разстроен, а зад гърба ни злорадства и ни се присмива.

— Знаеш ли какво ми се иска да направя? — Чейс се наведе напред и подпря лакти на коленете си. — Ще ми се да натъпча всичките пари, които му дължим в една голяма кутия и да му я тръсна на бюрото.

— Бих изпитал истинско удоволствие, по дяволите! — Лъки печално се усмихна. — Само че това никога няма да стане, нали?

Чейс нервно си играеше с пръстите на ръцете си.

— Вчера ми каза, че само чудо може да ни помогне да се измъкнем от това неспасяемо положение.

— Да. Някакъв дар Божи.

— Ами, аз… — той силно се изкашля. — Какво ще кажеш, ако този ангел спасител ни се яви в лицето на Марси Джоунс?

Лъки не каза нищо. Чейс вдигна очи и го изгледа настойчиво.

— Чу ли какво казах?

— Чух те. Но какво означава това?

— Искащ ли малко кафе? — Чейс се надигна от стола си.

— Не.

Веднага седна обратно.

— Какво общо има Марси с нашите затруднения? — поиска да разбере Лъки.

— Нищо. Освен че… — Чейс се опита да се усмихне. — Тя ни предложи да ни помогне.

— За Бога, Чейс, последното нещо, от което имаме нужда в този момент, е още един заем.

— Тя… ами тя всъщност не ни предлага заем. По-скоро се опитва да инвестира при нас.

— Искаш да кажеш, че иска да купи част от компанията? Да ни стане съдружник? — Лъки скочи от стола и започна да кръстосва из стаята. — Но ние нямаме нужда от съдружници, нали? Не си променил становището си по този въпрос, или бъркам?

— Не.

— Това е добре, защото аз също не съм. Дядо и татко много държаха компанията да си остане семеен бизнес. Изненадан съм, че Марси изобщо се е сетила за нас. Разбирам интереса й, но се надявам, че си й обяснил, че не искаме външни хора в компанията.

— Да, обясних й това, но…

— Чакай малко — кресна Лъки и рязко се обърна. — Тя няма намерение насилствено да се сдобие с компанията, нали? Да плати парите на банката и да придобие дял без значение дали на нас ни харесва или не. Исусе, никога не бях помислял за това.

— Нито пък Марси. Или поне аз си мисля така — каза Чейс. — Предложението й бе по-различно.

Сложил ръце на кръста си, Лъки се вгледа в брат си.

— И какво точно ти предложи Марси?

Този път нямаше как да избегне прямия отговор. Реши, че щом Марси може да му каже всичко направо, значи той също ще може да го направи.

— Тя ми предложи женитба.

— Моля?

— Женитба.

— На кого?

— На мен — изгледа го с раздразнение. — На кого друг, по дяволите!

— Не зная какво да мисля.

— Ами, тя ми предложи брак.

— Марси Джоунс ти предложи брак?

— Нали точно това ти казвам! — изкрещя Чейс.

— Не мога да повярвам.

— Ще трябва да повярваш.

Лъки отвратен изгледа брат си. След това подозрително присви очи.

— Чакай малко. И къде бяхте, когато тя ти направи това предложение? Какво правехте?

— Не е това, което си мислиш. Пиехме кафе и си хапвахме шоколадови бисквити.

— Не бяхте в…

— Не!

Лъки отново се отпусна на стола. Настъпи продължително мълчание. Той настойчиво се взираше в Чейс, а Чейс упорито избягваше погледа му. Най-накрая Лъки попита: