Сандра Браун - Чейс

— Какво?

— Ще ме накараш да го повторя ли? — попита Марси. — Е, добре. Казах, че би могъл да спасиш бизнеса и да го задържиш в семейството, като се ожениш за мен. Защото в такъв случай всичко, което имам, ще бъде и твое.

Той върна недоядената си бисквита в чинията, изтръска трохите от пръстите си и се изправи. Бързо взе палтото си, облече го и се запъти към входната врата.

— Не смяташ ли, че си заслужава да обсъдим предложението? — Попита го Марси, докато вървеше след него.

— Не.

Тя го настигна преди да е успял да отвори вратата и изпречи пред него тънкото си тяло.

— Чейс, моля те! Щом аз успях да събера достатъчно смелост, за да го предложа, ти би трябвало да проявиш поне толкова смелост, за да го обсъдим.

— Защо да губя и моето, и твоето време?

— Не мисля, че един разговор, свързан с бъдещето ми, е загуба на време.

Той удари с ръкавиците по дланта на едната си ръка като се мъчеше да измисли как да се измъкне от тая глупава ситуация, без да нарани чувствата й.

— Марси, не знам какво те подтикна да предложиш нещо толкова странно и необичайно. Не мога дори да си представя какво си мислиш в този момент. Ще ми се да вярвам, че просто се шегуваш.

— Не, не се шегувам. Говоря напълно сериозно.

— Тогава не ми оставяш никакъв избор. Не мога да ти кажа нищо друго освен „Не, благодаря“.

— Без дори да го обсъдим?

— Без да го обсъдим. Не мисля, че изобщо си струва да говорим за това.

— Не съм съгласна. Нямам навика всеки ден да предлагам брак на хубави, млади мъже. Ако не смятах, че идеята е осъществима, изобщо нямаше да я спомена.

— Това не е осъществима идея.

— Защо?

— По дяволите! — бе вбесен до крайност. — Защо ме принуждаваш да бъда груб?

— Ако искаш да кажеш нещо, не се притеснявай и не се опитвай да щадиш чувствата ми. Още вчера ти казах, че отдавна съм свикнала с обидите. Те просто вече не могат да ме засегнат и наранят.

— Добре — каза той, като пристъпваше неловко от крак на крак, но не сваляше поглед от лицето й. — Ще говоря направо. Не желая да се женя отново. Никога вече.

— Защо?

— Защото аз имах съпруга. Имах и дете. И тях вече ги няма. Никой не може да заеме мястото на Таня. А и освен всичко останало, аз не те обичам.

— Не мога изобщо да се надявам, че бих могла да заема мястото на Таня. Но искам да знаеш, че нямам подобно желание. Ние с нея сме напълно различни. И можеш да си сигурен, че никога не съм си и представяла, че ме обичаш, Чейс. Хората се женят по най-различни причини и предполагам, че любовта е най-маловажната измежду тях.

Той я погледна напълно слисан и шокиран от чутото.

— И защо, по дяволите, искаш този брак? Знаеш, че не те обичам, знаеш, че все още обичам жена си и въпреки това ми правиш подобно предложение!

— Защото, както самият ти си ми го казвал неведнъж през изминалите няколко дни, аз съм стара мома. А в днешно време, без значение за колко напредничави и прогресивни се смятаме, ако човек не е семеен, на него гледат като на особняк и аутсайдер. Нашият свят е все още свят на семейните. Хората прекарват живота си по двойки. А аз се уморих да бъда все сама.

— Аргументите ти са крайно неубедителни, Марси. Вчера ми разказа как си развалила годежа си само няколко дни преди сватбата само защото не си обичала годеника си.

— Точно така. Но това беше преди няколко години и аз все още бях в групата на двадесетгодишните.

— Е?

— Сега съм на тридесет и пет. Сравнително често се срещат тридесет и пет годишни жени, които са разведени или вдовици. Тридесет и пет годишните ергени не са нещо необичайно и неестествено. Но ако една жена на тридесет и пет все още е неомъжена, тя е стара мома.

Сведе поглед и тихо добави:

— Особено пък ако е Патето Джоунс.

Чейс смотолеви още едно проклятие. Съжаляваше, че изобщо й се бе обадил. Би могъл да й каже, че този прякор изобщо не й отива, но тя сигурно щеше да помисли, че просто се опитва да бъда любезен.

— Зная, че не съм някоя умопомрачителна красавица, Чейс. Фигурата ми не е нищо особено. Но мисля, че мога да ти дам това, от което имаш най-голяма нужда.

— Пари? — Гласът му бе натежал от презрение.

— Приятелство. Мога да споделя самотата ти, твоята и моята.

— Вземи си куче.

— Алергична съм към тях. Освен това, в момента говорим за това от какво се нуждаеш ти, а не аз. Ние сме приятели, нали? Винаги сме се разбирали добре. Уверена съм, че ще направим добър екип.

— Щом искаш да си член на някакъв екип или отбор, защо не се запишеш в лигата по боулинг?