Сандра Браун - Чейс

— Надявам се…

Лъки взе бурканчето от ръцете й, загреба малко крем в пръстите си и започна да го размазва оттам, докъдето бе спряла. Свали пеньоара от раменете й, отмести презрамките на нощницата й, като непрекъснато масажираше кожата й, която бе толкова гладка, че изобщо не се нуждаеше от крем.

— Лори е много обнадеждена от завръщането му. Това само по себе си е достатъчно, за да ме накара да се радвам, че е тук. — Девън сведе глава и отмести косата си настрана, за да може да разтрие и врата й.

— Но мама не знае, че тази вечер пак се е запил някъде.

— Ти също не го знаеш със сигурност. Може да е навсякъде.

— Нощта не е особено подходяща за разходки.

— Дори да гуляе някъде, той е вече зрял мъж и е отговорен само пред себе си. — Погледна го през спуснатите си мигли. — Точно както правеше и ти преди време.

— Хмм — изсумтя той.

Привлечен от примамливия образ на жена си в огледалото, Лъки забрави за предмета на спора им. Нощницата й бе изрязана почти до зърната на гърдите й. Само с едно движение на ръката си той свали презрамките, нощницата се смъкна в скута й и откри целите й гърди.

Лъки протегна и двете си ръце, за да я погали. Дланите му милваха, докосваха, леко масажираха гърдите й. Когато те започнаха да се втвърдяват под изкусните му ласки, Лъки почувства желанието, което пулсираше в собственото му тяло.

— Какво каза лекарят днес? — тихо я попита той.

— Бебето и аз сме добре. — На устните й се появи замечтана усмивка. — Вече минаха цели пет месеца.

— Мислиш ли, че ще успеем още дълго да запазим тайната? — ръцете му се спуснаха към леко издутия й корем.

— Едва ли. Ако Лори не беше толкова притеснена заради Чейс, отдавна да е забелязала промяната в талията ми.

— Двете със Сейдж ще бъдат много обидени, че не сме им казали още в самото начало.

— Може би. Но аз продължавам да смятам, че така е по-добре в случай, че нещо се беше случило.

— Слава Богу, нищо не се случи. — Той наведе глава и я целуна по рамото.

— Не мисля, че Лори би могла да понесе загубата на още едно внуче. Добре направихме, като не й казахме, преди да са изтекли тези опасни първи три месеца.

— Но ти вече си в шестия месец и лекарят не очаква никакви усложнения. — Срещна погледа й в огледалото и й се усмихна, като не преставаше да плъзга ръка по корема й. — Искам вече да обявя пред целия свят, че ще ставам баща.

— Но помисли малко, Лъки — усмивката й леко помръкна. — Сега, когато Чейс си е у дома, може би ще трябва да отложим съобщението още малко.

— Хмм. — Той свъси вежди. — Мисля, че разбирам какво имаш предвид. За него ще е много трудно, като разбере, че ние ще родим първия наследник на Тайлър.

Девън хвана ръката му и целуна дланта му.

— Знаеш колко много искам това бебе. Но щастието ми се помрачава винаги, когато си спомня за детето, което умря с Таня.

— Не мисли за това — прошепна Лъки.

Той я изправи, обърна я срещу себе си и жадно започна да я целува, докато ръцете му събличаха пеньоара й. Свали слипа си и силно я притисна към себе си, за да почувства силата на ерекцията му. Девън въздъхна и му предложи да не губи повече време, а веднага да я отнесе в спалнята.

Лъки внимателно я положи на леглото, разтвори краката й и нежно я целуна, усетил върху езика си сладкия й вкус и аромат. После покри с целувки цялото й тяло — поспря се първо на издутия корем, а после леко засмука зърната на гърдите й, покафенели и уголемени от бременността. Най-накрая достигна устата й и впи устни в нейните, а после бавно проникна в тялото й.

Бракът не бе намалил физическото привличане и силната страст, която изпитваха един към друг. Жаждата им да се любят, да се слеят в едно, бе по-силна от всякога. Само след няколко минути и двамата се отпуснаха върху леглото, напълно задоволени и преситени. Притиснал я към себе си, Лъки нежно галеше тялото й, докосваше корема, обгърнал нероденото им дете. Погледна я и прошепна:

— Как мога да виня Чейс за това, което прави или не прави, като зная каква огромна празнота зее в живота му.

— Не можеш — тя леко потупа ръката му. — Можеш само търпеливо да се надяваш, че някой ден той ще намери лек за болката си.

— Ако има такъв. — В гласа му не се долавяше кой знае какъв оптимизъм.

Девън се размърда и го погледна с упорития и неотстъпчив поглед, който той толкова обичаше.

— О, трябва да вярваме, че има.

Чейс най-сетне успя да възвърне гласа си. Недоумяващият му поглед не слизаше от лицето на домакинята му.