Сандра Браун - Чейс

— Не исках да любопитствам. Честно!

— Няма значение. — Той философски сви рамене. — Вече е прекалено късно за гордост. Не след дълго катастрофалното ни финансово състояние ще стане публично достояние.

— Толкова ли е лошо?

— Боя се, че да. — Той се загледа в огъня и разсеяно пъхна още една бисквита в устата си. — Нямаме никакви клиенти. Банката ни притиска да върнем парите, които заехме преди години, когато бизнесът ни започна да куца. Беше твърде щедро от тяхна страна, че отложиха плащанията толкова дълго, че очевидно не желаят да чакат повече. Лъки е направил всичко, което е било по силите му. И то без моя помощ. — В гласа му се долавяше горчивина. — Преди няколко години смятахме да започнем да влагаме капиталите си в различни предприятия, докато петролният пазар се стабилизира, но така и не можахме да достигнем до някакво осъществимо решение. После Таня умря и… — Той отново сви рамене. Не бе необходимо да казва нищо повече.

— Чейс. — Той изправи глава и я погледна. Тя леко прокарваше пръст по ръба на чашата си. Почувства погледа му и вдигна очи към него.

— Позволи ми да вложа малко пари във вашата компания.

Той се втренчи в нея с неразбиращ поглед, а после тъжно се изсмя.

— Мислех те за умна и проницателна бизнесдама. Защо ти е да правиш нещо толкова глупаво и безперспективно?

— Защото вярвам в теб и в Лъки. Вие сте интелигентни, изобретателни, трудолюбиви. Сигурна съм, че в крайна сметка ще намерите начин да съживите бизнеса си. А когато това стане, аз ще получа огромна печалба от прозорливата си и навременна инвестиция.

Той рязко поклати глава без да я остави да довърши изречението си.

— Не бих могъл да ти позволя да направиш това, Марси. Още не сме паднали толкова ниско, че да приемаме подаяния. Дори и в този момент имаме право на малко гордост и самоуважение. Освен това, ако бяхме искали партньор, отдавна да сме обсъдили и тази възможност. Имали сме немалко такива предложения, но винаги сме ги отклонявали. Дядо ми е основал компанията по време на бума в петролния бизнес през тридесетте години. Татко е продължил започнатото. Ние сме третото поколение. „Тайлър Дрилинг“ е семеен бизнес и ние не желаем да променяме това.

— Разбирам — тихо каза тя.

— Оценявам предложението ти, но просто няма как да го приема.

— Има един начин. — Тя впи сините си очи в неговите. — Би могъл да се ожениш за мен.

Лъки остави телефонната слушалка и се обърна към жена си.

— Все още не отговаря.

Девън, застанала на вратата, която свързваше спалнята им с банята, се опита да го успокои.

— Това не означава, че е изчезнал отново.

— Но може да означава, че отново се е затворил в себе си.

— Не непременно.

— Не непременно, но вероятно.

— Не изпитваш особено доверие към по-големия си брат. — В гласа й се прокрадна лек укор.

— Е, посочи ми поне едно нещо, което е направил през изминалите две години, за да подсили доверието ми към себе си.

Девън рязко се обърна на босите си пети и влезе в банята, като затвори вратата след себе си толкова бързо, че едва не защипа ръба на нощницата си.

Разярен, Лъки тръгна след нея и рязко отвори вратата. Очакваше да я завари ядосана, но я намери да седи пред огледалото и спокойно да разресва тъмночервеникавата си коса. Красотата й веднага смекчи гнева му.

Девън нямаше равна на себе си, когато решеше да го ядоса, или пък да го успокои. Промените в настроението й следваха една след друга. А това правеше живота му по-интересен и точно затова я обичаше толкова много. Непредсказуемостта на Девън допълваше собствения му буен и променлив характер.

Обичаше я до полуда, но никак не обичаше моментите, в които тя бе безусловно права. А сега случаят бе точно такъв.

— Това, което казах, беше отвратително, нали?

— Хмм… — Не каза нищо повече. А това бе още едно нейно качество, което обожаваше — тя никога не му натякваше грешките. — Той се прибра у дома, Лъки.

— Беше принуден да го направи.

— И въпреки това едва ли му е било лесно.

— Не мисля, че си дойде с подвита опашка.

— Така ли? А аз пък съм убедена, че ръмжеше и се караше с нас, само защото се опитваше да прикрие смущението и радостта си, че отново си е у дома, заобиколен от всички, които го обичат.

— Може и така да е — отстъпи Лъки.

— Но нали днес е дошъл в офиса и е проявил интерес към бизнеса.

— Може да го е направил само за очи.

— Може. Но не ми се вярва. — Тя остави четката и отвори едно бурканче с нощен крем. Протегна ръка и започна бавно да втрива в кожата си ароматичния гел. — Струва ми се, че трябва да оправдаем Чейс поради липса на доказателства. Може би той най-сетне е започнал да оздравява.