Сандра Браун - Чейс

— В джоба ми има чек за 573 долара и 62 цента. Всъщност затова и дойдох. Исках лично да се разплатя с теб и да ти благодаря за всичко, което направи за мен.

Тя сведе поглед.

— Вчера се държах много лошо. Просто си изпуснах нервите. Вбесих се, като те чух да казваш, че предпочиташ да беше умрял. Беше много глупаво от твоя страна, Чейс…

— Да, но го осъзнах едва след като ти си тръгна.

— Така че не е нужно да се безпокоиш за тези пари. Можеш да ги върнеш и по-нататък.

— По-нататък може и да нямам толкова пари. Ако не беше продала онази къща, сега нямаше да имам и пукната пара.

— Значи вече знаеш. И не се сърдиш? Лъки много се притесняваше.

Той кимна.

— Никога не съм смятал да живея в нея и напълно я бях забравил. До днес. — Чейс се поизправи на мястото си и се опита да се усмихне. — Така че ако днес имаш този чек, то е благодарение на способностите ти като добър търговец. — Извади чека от джоба на ризата си и й го подаде.

— Благодаря. — Дори не го погледна, за да види дали написаната там сума е точно толкова, колкото трябваше да бъде и го остави върху купчината с документи и книжа в края на масата. — За бързото ти оздравяване. — Вдигна чашата си и го погледна. Той мълчаливо вдигна своята. Бавно отпиха от питиетата си.

В продължение на няколко минути останаха мълчаливо заслушани в пращенето на огъня и в почукването на ледените кристалчета по стъклата, които гледаха към гората. Макар и останала без листа, гората беше гъста и тъмна. Стволовете на дърветата, прави и черни, приличаха на овъглени гигантски кибритени клечки, а очертанията им бяха леко замъглени от падащия дъжд.

— Кой ти каза за телефонните ми разговори?

Той отмести очи от гората и я изгледа с неразбиращ поглед.

— Какви телефонни разговори?

Тя се смути на свой ред.

— Когато влезе, спомена нещо за някакво куку. Аз си помислих, че говориш за оня смахнат, който постоянно ми се обажда по телефона.

— Говорех за секретарката ти. За оная Есме.

— О!

— Някой те безпокои по телефона?

— Аха.

— Кой?

— Не зная. Ако знаех, щях да го намеря и да го помоля да престане.

— Какво ти говори по телефона?

— О, най-различни гадости. И през цялото време диша тежко и пъшка.

— А ти какво правиш?

— Затварям телефона.

— Колко често се обажда?

— Трудно е да се каже. Понякога не се обажда със седмици, а друг път звъни по няколко пъти на вечер. Има дни, в които наистина ми писва и се налага да изключвам телефона. Дори и да се бе опитала да ми се обади, за да ми каже, че идваш, Есме не би могла да се свърже с мен.

Той проследи погледа й към телефона, който стоеше на една малка масичка в антрето. Слушалката бе вдигната и лежеше до апарата.

— Обаждал се е и днес?

— Два пъти — небрежно му отговори тя. — Беше много досадно, защото се опитвах да се съсредоточа върху работата си.

— Как можеш да се отнасяш толкова нехайно към това, Марси? Съобщила ли си на Пат?

— На шерифа? Не. — В гласа й се долавяше искрено изумление, сякаш предложението му бе абсолютно нелепо. — Това сигурно е някой тийнейджър, който се възбужда като говори мръсотии по телефона. Предпочита да не вижда жената пред себе си, вероятно няма достатъчно смелост за това.

— И какво точно казва?

— Крайно глупави и безинтересни неща. Искал бил да ме види гола и т.н. Обяснява ми какво би ми направил с езика си и… — Тя неопределено махна с ръка. — Е, мисля, че и сам се досещаш.

Марси срамежливо сведе поглед и Чейс отбеляза, че сестра му май има право и че Патето наистина е страхотна. Огънят хвърляше меки отблясъци по лицето й и кожата й изглеждаше почти прозрачна. По нея нямаше нито една бръчица, беше гладка като порцелановите фигурки, които баба му навремето държеше във витринката на шкафа във всекидневната. Високите скули слабо засенчваха леко хлътналите й бузи.

— Правила ли си си пластична операция на кожата край очите и брадичката?

— Какво? — Въпросът му толкова я изненада, че тя едва не разля питието си.

— Сейдж ми каза, че жените в козметичния салон се питали дали не са ти поопънали кожата по време на операцията след катастрофата.

— Не! — Гласът й изразяваше искрено недоумение. — Трябва наистина да няма за кого да си говорят, щом са започнали да клюкарстват за мен.

— Ами Лъки вече се ожени.

Тя искрено се разсмя.

— А, да. Той беше главният обект на клюките им. Винаги имаха за какво да си говорят.

— Значи не си помолила лекаря да поопъне лицето ти тук-там?