Сандра Браун - Чейс

Беше ядосан и раздразнителен. Не бе изпил нито едно от обезболяващите хапчета и ребрата силно го боляха. Разговорът с Джордж Йънг се бе оказал точно толкова неприятен, колкото бе очаквал след предупреждението на Лъки. Чейс подозираше, че неотстъпчивостта на банкера се диктува не само от интересите на банката. По всяка вероятност той си отмъщаваше на семейството заради Лъки, който се отказа да се ожени за непочтената му дъщеря.

Джордж очевидно бе възприел отношението на Лъки към дъщеря му като лична обида. А може би бе просто разочарован, че Лъки се бе оказал достатъчно умен и не го бе отървал от нея. Момичето не беше стока и Джордж все още не бе успял да я хариже някому.

Чейс от своя страна отчаяно искаше да се отърве от чека, който стискаше в ръката си, фактът, че Марси не си бе в офиса по никакъв начин не подобри настроението му.

— Къде живее тя?

— Работата ви не може ли да почака до утре? — попита го Есме. — Защо толкова държите да се срещнете с госпожица Джоунс? Списъкът на жилищата, с които разполагаме, ли ви интересува, или искате да разгледате някоя точно определена къща. Времето не е…

— Изобщо не става дума за къща. Работата ми с госпожица Джоунс е съвсем лична.

Очите й зад дебелите стъкла станаха още по-големи.

— О, така ли?

— Точно така. Какъв е адресът й?

Тя го изгледа преценяващо от горе до долу. Чейс вероятно издържа изпита, защото Есме се пресегна и взе един скъп, сив на цвят лист, върху който бяха гравирани инициалите на Марси. Написа адреса и го погледна.

— Пътят вероятно ще е разкалян — каза тя и му подаде хартията.

— Няма значение…

Пикапът на компанията бе прекосявал рекички и поточета, изкачвал се бе по каменисти склонове, проправял си бе път през гъсти гори и пасища, за да достигне до някоя сондажна площадка. Нямаше терен, с който тази кола да не може да се пребори.

Той погледна адреса, но не можа да се ориентира, макар че бе израснал в Милтън Пойнт и бе прекарал младостта си, кръстосвайки улиците му.

— Къде е това?

Есме се постара да го упъти и той се отправи на път. Чистачките на пикапа работеха на бързи обороти и пак не успяваха да изчистят дъжда и лапавицата, които се лееха върху предното му стъкло. По мостовете имаше заледени участъци и след като колата поднесе няколко пъти, Чейс започна да проклина Марси и мястото, на което живееше. Неговото семейство също живееше извън града, но там поне пътят му бе познат.

Едва не пропусна отбивката, когато достигна до нея. Насипаният с чакъл път бе тесен и обозначен само с една груба, написана на ръка табела.

— Улица „Орлови нокти“ — измърмори той.

Името бе напълно подходящо, защото канавките от двете страни на пътя бяха гъсто обрасли с орлови нокти 1 1 Храст с красиви цветове, разпространен и у нас. — Б.пр. . В този момент бяха целите покрити с лед, но през пролетта и лятото уханието на пищните им цветове се носеше из въздуха.

Уличката беше без изход от другата страна. Нямаше и никакви други къщи. В края й, сгушена в боровата гора, се виждаше небоядисана къща. Входът й бе на равното, но самата къща бе построена на един стръмен склон и задната й част сякаш висеше във въздуха, подпряна на големи метални подпори.

Чейс спря пикапа и слезе. Предпазливо се насочи към входната врата, като избираше внимателно пътя си и трополеше с ботуши по заледената пътека. Никак не му се искаше да се подхлъзне, да падне на леда и да удари и без това изпотрошените си ребра.

Силният северозападен вятър го блъскаше напред и постоянно обръщаше яката на кожуха му от агнешка кожа. Когато стигна до входната врата, той свали едната си ръкавица и натисна звънеца.

Само след миг Марси отвори вратата. Изглеждаше изненадана, че го вижда.

— Чейс?

— Помислих си, че онова куку в офиса ти може да ти се е обадила.

— Откъде знаеш за кукуто?

— Моля?

Тя объркано поклати глава, отстъпи встрани и го покани да влезе.

— Времето става все по-лошо. — Потръпна от студения силен вятър и затвори вратата. — Откъде знаеш къде живея? Ела тук, до огъня. Искаш ли чай?

Въведе го в една от най-красивите стаи, които някога бе виждал. Изобщо не бе подозирал, че някъде в Милтън Пойнт съществува сграда с толкова съвременен дизайн. На едната стена имаше камина, в която гореше буен огън. Другата стена, тая, която сякаш висеше над земята, бе цялата от дебело стъкло.

Барплот отделяше голямата всекидневна от кухнята. Беше твърде модерно и в същото време уютно и непретенциозно. Просторна галерия ограждаше втория етаж от трите му страни и той предположи, че там са разположени вратите на спалните.