Сандра Браун - Чейс

— Една от причините, поради която дойдох дотук тази сутрин, е да видя дали разполагаме с някакви пари в брой. Изведнъж се оказах задлъжнял на една червенокоса мадама.

— Девън? За какво?

— Става дума за една друга червенокоса хубавица. Марси. Тя плати болничната ми сметка. Един Господ само знае как ще й се издължа.

Лъки се изправи и се приближи към един шкаф. Отвори чекмеджето и измъкна оттам спестовна книжка.

— Твоя е. — Подаде я на Чейс, който я изгледа с явно любопитство.

— Какво е това?

— Чейс, продадох къщата, която ме накара да купя след смъртта на Таня.

Чейс застина на мястото си. Напълно беше забравил за нея. Беше настоял брат му да купи къщата, която Таня бе разглеждала през оня следобед. Сега, като се връщаше назад в спомените си, осъзнаваше, че това е било просто някаква ответна реакция, начин да се противопостави на преждевременната й смърт. Никога повече не се бе сетил за тая къща. Никога не я бе виждал. Изобщо не бе имал намерение да живее в нея.

Той разтвори книжката. Вътре имаше вписан само един депозит. За човек, който допреди миг смяташе, че е останал без пукната пара, сумата изглеждаше просто зашеметяваща.

— Исусе, откъде се взеха всичките тия пари?

— От застраховката на Таня.

Чейс захвърли книжката, сякаш бе опарила пръстите му. Тя падна на бюрото. Той скочи от стола си и се изправи пред прозореца на същото място, на което преди малко бе стоял Лъки. Навън нищо не се бе променило. Денят изглеждаше все така мрачен и дъждовен.

— Не знаех какво да правя с чека, когато най-накрая, след всички възможни формалности, го изпратиха от застрахователната компания. По онова време ти все още не ни беше зарязал, но беше постоянно пиян и изобщо не бе в състояние да се справиш с това. Аз го осребрих, като фалшифицирах подписа ти, а после използвах парите, за да купя къщата. Преди около година при мен се отби Марси. Имала клиент, който проявил интерес към къщата. Та си помислила, че може би ще искаш да и продадеш, след като нито си живял, нито пък възнамеряваш за в бъдеще да живееш в нея. Не знаех къде да те намеря, Чейс, и затова трябваше сам да взема решението. Прецених, че е по-добре да се отърва от имота, докато все още това бе възможно, да й взема няколко хиляди долара, а след това да ти ги внеса в банката, докато решиш, че имаш нужда от тези пари.

Лъки замълча, Чейс не каза нито дума. Най-накрая Лъки несигурно добави.

— Надявам се, че съм постъпил правилно.

Чейс сякаш излезе от унеса си и започна да разтрива врата си.

— Да. Постъпил си правилно. След смъртта на Таня изобщо не я исках тая къща. Но тя много я харесваше и това бе единствената причина, поради която те накарах да я купиш.

— Разбирам. Но това вече няма значение. — Лъки се опита да разведри мрачното настроение. — Сега си имаш скътани парици и можеш да ги използваш както намериш за добре.

— Ще ги използваме, за да си платим заема.

— Благодаря ти, Чейс, но няма да е достатъчно. С тези пари ще можем да покрием лихвите, но този месец ще трябва, да започнем да изплащаме и самия заем. От банката бяха напълно категорични.

Твърде много неща му се струпаха наведнъж. Чувстваше се като човек, претърпял тежка злополука, който отново се учи да ходи, да говори, да се справя с живота.

— Ще се опитам да направя нещо. — Чейс се обърна към брат си. — Може би ако се срещна с Джордж и го убедя, че съм се върнал и отново съм се заел с бизнеса, той ще успее да отложи плащанията с още няколко месеца.

— Е, дано да успееш, но не възлагай на тази среща прекалени надежди.

Чейс взе ключовете за един от пикапите на компанията. Колата не бе карана от месеци и не искаше да запали. Студеното време също си казваше думата, но след няколко безуспешни опита най-сетне успя да я подкара.

Докато се отдалечаваше от офиса на „Тайлър Дрилинг“, Чейс не можеше да не се запита дали компанията ще просъществува още дълго. Питаше се и дали ще може да се примири със себе си, ако той, като най-голям син, не успее да я предпази от фалит.

По всичко личеше, че момичето бе истинско куку. Косата й бе разпусната като на самодива, огромни очила покриваха по-голямата част от лицето й, на ушите й висяха обеци, големи почти колкото чинийки от сервиз за чай. Върху табелка на бюрото й бе изписано името й — Есме.

— Съжалявам, но госпожица Джоунс ще отсъства през целия ден — обясни тя на Чейс. — Мога ли да ви помогна?

— Трябва да се видя с Марси.

Знаеше, че може да остави чека и на секретарката й, но искаше да изпита задоволството да й го връчи лично. Снощи се бе отнесла доста надменно към него и той много държеше да постави чека в алчните й ръце и веднъж завинаги да приключи деловите си взаимоотношения с нея. Никак не му харесваше да й е задължен по какъвто и да било начин.