Сандра Браун - Чейс

Сарказмът му изобщо не можеше да я смути.

— Година и половина вече се скиташ насам-натам и макар че не искаш да си го признаеш, аз съм уверена, че вече ти е писнало от този начин на живот. Мога да ти дам сигурност и стабилност. Имам дом — тя разпери ръце, за да му покаже къщата. — Обичам го, но щях да го обичам много повече, ако имах с кого да го споделя.

— Вземи си съквартирант.

— Точно това се опитвам да направя.

— Имах предвид друга жена.

— Няма да ми хареса да живея с друга жена — тя мрачно се изсмя. — А и освен това, само един Господ знае какво ще измислят за мен клюкарите на Милтън Пойнт, ако тук се нанесе още една жена.

Чейс мълчаливо присъди точка в нейна полза, защото знаеше, че е права. Най-общо казано, хората в града бяха твърде ограничени и постоянно ровеха за някакъв скандал, с повод или без повод. Но това си бе проблем на Марси и той едва ли бе най-удачното му разрешение.

Въпреки всичко, кавалерството, с което бе закърмен, изискваше от него да я отблъсне колкото е възможно по-безболезнено. Макар да не я обичаше, той изпитваше истинско уважение към нея, ако не за друго, то поне за куража й да повдигне този въпрос пред него. Едва ли й е било много лесно да го направи. Преглътнала бе цялата си гордост и самоуважение.

— Виж, Марси…

— Ще кажеш не, нали?

Той дълбоко пое дъх и шумно въздъхна.

— Да. Ще ти кажа не.

Тя сведе глава, но веднага след това я изправи и го погледна. В очите й се четеше истинско предизвикателство.

— Помисли си, Чейс.

— Няма за какво да мисля.

— „Тайлър Дрилинг“.

Той сложи ръце на кръста си и се приведе напред.

— Осъзнаваш ли какво правиш в този момент? Опитваш се да си купиш съпруг?

— Щом аз не се притеснявам от това, защо трябва ти да се притесняваш? Имам много пари. Много повече отколкото са ми необходими. Какво да правя с тях? На кого да ги оставя? Какво удовлетворение бих могла да изпитвам от работата си и от постигнатите успехи, щом не мога да споделя плодовете от този труд с някой, който се нуждае от помощ?

Той размаха ръкавиците си под носа й.

— Няма да е много трудно да намериш някой друг. Сигурен съм, че наоколо има много мъже, които с радост биха приели предложението ти.

Тя го хвана за ръката.

— Само толкова ли успя да разбереш? Мислиш ли, че щях да те искам под покрива си, ако знаех, че би бил доволен да живееш изцяло на моя издръжка? Никога, Чейс Тайлър! Но аз зная, че ти ще продължиш да работиш по-упорито от всякога. Не се опитвам да те лиша от гордостта и мъжкото ти достойнство. Не искам да правя от теб мъж под чехъл. Не желая да съм господарка в този дом. Ако беше така, просто щях да оставя нещата такива, каквито са в момента.

Тя смекчи тона си.

— Не искам да остарея сама, Чейс. Не мисля, че и ти го искаш. А щом не можеш да се ожениш по любов, защо да не се ожениш за пари?

Той се взря за момент в сериозното й лице, а после отрицателно поклати глава.

— Аз не съм за теб, Марси.

— Напротив. Ти си точно мъжът, когото искам.

— Аз? Един разорен, съсипан мъж? Избухлив? Сломен и нещастен? За какво съм ти? Та аз ще превърна живота ти в истински ад. Ще те направя нещастна.

— Нищо подобно не се случи тази вечер. Беше ми много приятно, че си тук.

Значи нямаше да му позволи да се измъкне, без да я засегне и нарани? Не му оставаше нищо друго, освен да й каже ясно и категорично не и да се махне от къщата й.

— Съжалявам, Марси. Отговорът ми е не.

Рязко отвори вратата и излезе навън в бурята. Пикапът, стоял няколко часа на студено, отново отказа да запали. След няколко безуспешни опита, Чейс най-сетне успя да го подкара към града.

Апартаментът му го чакаше тъмен и студен.

Чейс се съблече, изми си зъбите, взе едно обезболяващо хапче и се мушна под студените завивки.

— Да се оженя за Патето Джоунс! — измърмори той, докато се опитваше да нагласи възглавницата си.

Това бе най-нелепото и налудничаво нещо, което някога бе чувал.

Защо тогава не се превиваше от смях?

Брат му пристигна в апартамента му още на зазоряване.

— Здрасти. Добре ли си?

— И защо да не съм? — Чейс се намръщи.

— Няма причина, разбира се. Просто се питах как са ребрата ти тази сутрин.

— По-добре. Искаш ли да влезеш?

— Благодаря.

Лъки пристъпи в антрето. Чейс затвори вратата. Сигурен бе, че Лъки го наблюдава изпитателно, макар да се опитваше да го прикрие. Чейс обаче упорито отказваше да направи каквото и да е, за да го улесни. След проточилото се твърде дълго мълчание, Лъки най-сетне стигна до целта на ранното си посещение.