Шърли Бъзби - Игра на съдбата

Но отхвърли страховете си и пристъпи решително напред. Беше забравила колко призрачна изглежда тази част на сградата през нощта, колко изоставена… как сякаш излизаха сенки от трепкащата светлина на свещите.

Галерията беше дълга и тясна, по високите стени висяха портрети на членовете на фамилията Мандъвил; пристъпвайки напред Тес усещаше как обвинителните погледи на тези отдавна умрели Мандъвил се забиват в гърба й като огнени ками. Чувството не беше приятно и тя си отдъхна, когато стигна осветения край. Двойната врата към балкона беше точно пред нея. Тя спря, постави ръка върху сребърната дръжка и се извърна, за да погледне портрета на прабаба си Тереза — нещастната наследница на Долби.

Сред танцуващите сенки й се стори, че Тереза я наблюдава. Портретът беше в цял ръст, нарисуван през онази пролет, когато бе избягала с Бенедикт Талмъдж. Тогава е била на двадесет и една, в пълния разцвет на младостта си. Нарисувана изправена край езеро с лилии, роклята й — според тогавашната мода, от коприна на райета, която падаше грациозно като камбана. Прекрасната й огненочервена коса бе сплетена високо и вързана с панделки. Тес често бе стояла през този портрет, питайки се какви ли мисли са се въртели в главата на прабаба й. Отново усети необяснимата връзка, която я свързваше с Тереза. Тази вечер тя беше невероятно силна.

Големите теменужени очи сякаш я умоляваха да не се бави, да бърза, да бяга колкото се може по-бързо и по-надалеч.

Никълъс Талмъдж, десетият граф на Шерборн, се опитваше да убеди себе си, че не бяга. Но относно неговото неочаквано заминаване се носеха доста неприятни слухове, които не му се нравеха.

Докато наблюдаваше небрежно как камериерът му Лъвджой му приготвя багажа, Никълъс решително си каза — може би за петдесети път тази вечер, — че просто се връща в имението си в Кент, за да прекара там зимата, както сториха и много от приятелите му. В Лондон нямаше да има компания, съответно и причина, за да остава. През пролетта щеше да поднови търсенето си на съпруга, когато може би щеше да има повече дами, които желаят да се омъжат.

Собственото му обяснение за неочакваното заминаване утре следобед го задоволи само частично, тъй като всички добре знаеха, че той възнамеряваше да остане в къщата на Шерборн на площад Гросвенър до януари. Въпреки това, той отново си повтори, че е време да заминава; нищо не го задържаше тук.

Това, че прекрасната вдовица лейди Холиуел оставаше в града за през зимата нямаше нищо общо с промяната в плановете му. Нито фактът, напомни си той упорито, че тя деликатно му намекна преди три часа на бала у лейди Гровър, че няма нищо против да е в по-близки отношения с него.

Истината беше, че той намираше тази млада жена изключително привлекателна — дотолкова, че преди три години от пръв поглед се бе влюбил от главата до петите в нея. Беше се прибрал вкъщи в отпуск и се възстановяваше от рана, получена в битката при Вамиеро в Португалия. С брат му Рандъл бяха дошли в Лондон за няколко седмици, преди да се върне на фронта. Това се случи през есента на 1808 г. в началото на „малкия“ сезон в Лондон, когато Мериан Бланшар, както се казваше тогава, беше само на седемнадесет и вече голяма красавица.

Със своята примамлива усмивка, мека руса коса и сини очи, пред които и боговете биха припаднали, Мериан ставаше център на внимание навсякъде, където се появеше и той доста се увлече по нея.

Никълъс беше напуснал имението Шерборн на ранна възраст, за да започне военната си кариера. Беше прекарал няколко години в Индия със сър Артър Уелсли, преди да се бие в Португалия и беше доста по-голям от младите мъже, които се тълпяха в краката на „Прелестната“. Но дори и на двадесет и девет, той почти веднага се поддаде на обаянието й и започна старателно да я ухажва. Бе общоизвестно, че семейството на Мериан очакваше тя да се омъжи сполучливо, за да възвърне семейното благополучие, но въпреки липсата му на богатство, за няколко седмици онази есен Никълъс беше първи в списъка за ръката на русата Бланшар. Когато се разбра, че Красавицата често споделя компанията му, облозите за шансовете му достигнаха върха си в джентълменските клубове из града.

По това време младият мъж не притежаваше нито богатство, нито титла, като най-малък и втори син на лорд Шерборн, имаше само военната си кариера. Но ако му липсваше състояние, то бе дарен с чар в излишество, елегантна и мъжествена фигура за каквато всяка девица си мечтае. С черната си къдрава коса и весели очи, с широки рамене и елегантни мускулести крака, не беше чудно, че стана любимец на дамите. Господата също го смятаха за добра компания и всеобщото мнение беше, че няма по-добър кандидат за ръката на Мериан Бланшар от лейтенант Никълъс Талмъдж.