Шърли Бъзби - Любовта на черния конник

— Сара! Сара, веднага слез долу! Има толкова работа!

Викът на госпожа Сандерс я извади от мъчителното съзерцание на мрачното бъдеще и втурвайки се надолу, Сара бързо изтри следите от сълзи по лицето си.

Госпожа Сандерс бе внушителна жена. Беше висока колкото повечето мъже и поне три пъти по-едра от Сара. От няколко години бе вдовица и съдържателка на пансиона, а двамата й сина държаха кръчмата, където бе умрял Матю и железарския магазин до пансиона. Тя не беше коравосърдечна, а просто практична жена и въпреки че нямаше нищо против да помогне на Сара в този труден момент и така да си осигури един старателен помощник, тя не мислеше да я приема в семейството си. Не беше убягнало от вниманието й, че през последните седмици по-големият й син Нат започна да се навърта наоколо, докато Сара вършеше домакинската работа.

Отношението й към Сара беше видимо охладняло и когато момичето влезе в старателно почистената кухня в задната част на къщата, старата жена я погледна смразяващо и остро рече:

— А, ето те и теб! Погрижи се за свинете и виж дали има достатъчно дърва преди да седнем да вечеряме.

Нат Сандерс, който седеше до грубата дървена маса и пиеше кафе, веднага се намеси.

— Аз ще ти помогна, Сара. Ще нацепя дървата докато ти храниш прасетата.

Тънките устни на госпожа Сандерс се свиха още повече.

— Не, няма! — отсече тя. — Няма да я оставя да живее в тази хубава стая и да яде на масата ни само защото съм благочестива християнка. Тя трябва да заслужи хляба си. Освен това — допълни триумфиращо тя — тъй като явно и ти нямаш работа, иди до магазина и ми вземи няколко пакета жито и боб. Действай, Сара!

Сара бързо излезе и червената й бархетна фуста и евтината вълнена пола се развяха след нея. Тя не искаше да разсърди господарката си, нито пък търсеше вниманието на Нат Сандерс. Твърде често напоследък улавяше погледа му, плъзгащ се по малкия й бюст и тънката талия, а изражението на бадемовите му очи не й харесваше. Без да обръща внимание на проливния дъжд, тя грабна тежката кофа с помия, оставена до портала в задната част на къщата и се запъти към кочината.

Сара не беше едра. Почти на седемнадесет години, тя беше малко над средния ръст, но стройното тяло, издължените кости и деликатните черти я правеха да изглежда много по-крехка, отколкото беше в действителност. Дългата й коса с меднозлатист цвят този ден беше сплетена на плитки и увита на кок от двете страни на главата й и въпреки износената зелена рокля и грубата работа, тя изглеждаше елегантна.

Безспорно така мислеше и джентълменът, който току-що бе оставил коня си в конюшнята в задния двор. Той спокойно наблюдаваше как тя се мъчи да повдигне тежката кофа над оградата на кочината. Отвътре в калта пред едно очукано дървено корито се тълпяха и грухтяха дузина вече големи прасета. Единствено коритото и яката ограда не им позволяваха да я стъпчат. С изражение на сурова решителност Сара най-после успя да прехвърли кофата; помията се изля долу в коритото и сред оглушителна врява свинете се сбиха за парчетата храна.

Дъждът вече не валеше толкова силно, но Сара се бе измокрила до кости. Чак когато се обърна и се запъти към къщата, тя забеляза високия джентълмен, който стоеше до конюшнята. Тя разбра, че той наистина е джентълмен по стилната кройка и финия плат на палтото му, както и по бежовите кожени ръкавици за езда, които носеше. Под ниско нахлупената широкопола шапка се забелязваха гладко обръснатите му бузи, а прошарените мустаци бяха грижливо оформени. Той беше мъжествен човек с благородни черти, около четиридесет и пет годишен — на възрастта на баща й и очевидно не беше някакъв мърляв чужденец, търсещ временно подслон от дъжда. Сърцето на Сара заби силно от вълнение. Можеше ли да бъде той?

Докато тя стоеше и го наблюдаваше с тревожно нетърпение, мъжът се усмихна и приближи към нея.

— Винаги щях да те позная, моето момиче — каза усмихнато той. — Ти безспорно приличаш на Матю — даже и в тази обстановка. Ти трябва да си Сара, а аз съм Самуел Кантрел, братовчед на баща ти — протегна й той ръка, а кехлибарените му очи я гледаха развълнувано.

Независимо че бе решила да бъде твърда, бремето на последните месеци се оказа прекалено тежко и очите на Сара се изпълниха със сълзи. Миг по-късно Сам Кантрел я бе прегърнал, а тя ридаеше неутешимо.

— Хайде, не плачи, дете мое — меко я успокояваше той, поглаждайки с ръка мократа й коса. — Сега си в сигурни ръце. За нищо не се безпокой. Ние с жена ми Маргарет дълго обсъждахме твоето положение и решихме ти да живееш с нас в Магнолия Гроув като наша малка племенница. Маргарет очаква първото дете и ще има нужда от помощ. Трябва да си помагаме… Ти ще си идеална компания за жена ми, а после и за бебето. Повярвай, детето ми, никога няма да ти се наложи да се безпокоиш за бъдещето си — ние ще се грижим за теб. Това желаеше Матю и тъй като за нещастие той вече не може да го изпълни, аз с удоволствие ще го заместя. Хайде сега, изтрий сълзите си.