Шърли Бъзби - Лилия в нощта

Сабрина се насили да се усмихне.

— Моля ти се, не ставай смешен! Той не означава нищо за мен.

— Така е по-добре. Всеки знае, че е безумно влюбен в сеньора Моралес. Последните дни конят му често стоеше вързан зад къщата й — до късно през нощта.

Изведнъж гърлото на Сабрина пресъхна. Защо Карлос не си затваряше устата! Не искаше да слуша обясненията му. Искаше само да обхване с ръце главата си и да се моли сеньора Моралес да се провали вдън земя.

Ала гордо вдигна глава, погледна Карлос право в очите и заяви:

— А аз си мислех, че вече не се интересуваш от сеньора Моралес! Как смееш да я шпионираш!

Карлос се изчерви но се насили да се усмихне и взе ръката на Сабрина в своята.

— Хайде, нека не се караме! Констанца и сеньор Дейнджърмънд не означават нищо за нас, нека не говорим повече за тях.

— Аз не съм започвала, ти си този, който не млъква — произнесе укорително Сабрина.

Карлос е удоволствие би й зашлевил някой шамар, но положи усилия да се овладее.

— Имаш право. Най-добре да поговорим за нас двамата… и за нашата сватба, скъпа.

Сабрина рязко дръпна ръката си.

— Карлос, аз не те обичам и не искам да се омъжвам за теб — отговори сериозно тя и го изгледа с тъжни очи. Той беше толкова добър приятел и не биваше да храни напразни надежди. Погали го по бузата. — Потърси си някоя друга. Аз само бих те направила нещастен.

— Не искам друга! — запротестира ядосано Карлос. — Тази сватба е най-съкровеното желание на родителите ни!

За да разведри малко натегнатата атмосфера, Сабрина отговори е лека усмивка:

— Виждаш ли, аз наистина ще те направя нещастен. Ето че ми се сърдиш още отсега.

Карлос съзнаваше, че не бива да я насилва, затова отговори на усмивката и пусна ръката й.

— Добре, мила, печелиш. Засега поне.

Сабрина облекчено се облегна назад и отпи от чашата си. Съжали, че не може също така лесно да се отърве от мисълта за Брет и хубавата вдовица. Неволно очите й се отправиха отново към двамата и тя промълви:

— Ако се оженят, ще ми е жал за нея. Като съпруг Брет положително ще бъде самият дявол.

Карлос се вцепени.

— Дявол! Девил Дейнджърмънд! — извика след малко той. Спомни си и щракна възбудено с пръсти.

— Естествено! Сега знам къде съм го виждал! Девил Дейнджърмънд! Телохранителя на контрабандиста Френчи!

Сабрина го изгледа объркано.

— За какво говориш, Карлос?

Младежът се обърна към нея, стисна двете й ръце и възбудено продължи:

— Знаех си, че вече съм го виждал, Сабрина. Той е лош, опасен човек! Питам се дали баща ти знае, що за долен негодник е приютил под покрива си. Телохранител на главатаря на контрабандистите, брутален убиец, това е в действителност почтеният сеньор Дейнджърмънд!

Сабрина загуби ума и дума.

— Сигурно се лъжеш! Той наистина има славата на див и буен, знам го от писмата на леля София, но никога не е вършил нещо незаконно или позорно!

— А аз ти казвам, че е бандит! Спомняш ли си, когато бях последния път в Ню Орлиънс, малко преди сватбата на Каталина? — Сабрина кимна. — Мама ме беше помолила да намеря възможно най-елегантния плат за роклята й, затова отидох при контрабандиста Френчи. Той има страшна слава, граби и убива, ала е толкова силен, че корабните капитани продължават да търгуват с него, макар да се страхуват за живота си. Отидох и аз, защото само при него има от прекрасните френски платове. Нали не можех да се върна в къщи с празни ръце! И така, попаднах в бърлогата на лъва, и точно там срещнах сеньор Дейнджърмънд! Докато преговарях с Френчи, той стоеше до нас с изваден нож и само чакаше сгоден случай да ми пререже гърлото.

Сабрина все още не искаше да повярва в тази чудовищна история и с надежда промълви:

— Ти сигурно се лъжеш! Не мога да повярвам, че говориш за Брет!

Карлос й хвърли състрадателен поглед.

— Сеньор Дейнджърмънд е човек, който не се забравя толкова лесно, а и името му е рядко. Да не искаш да ме убедиш, че има двама със същото име, еднакво високи и с тези дяволски зелени очи?

Сабрина поклати глава.

Карлос пожела да се наслади докрай на триумфа си.

— Сабрина, този мъж е убиец! За малко не уби едно беззащитно момиче, докато бях там — видях го със собствените си очи!

Сабрина изстена от ужас.

— Посегнал е на жена? — пошепна гневно тя.

— По-лошо! Нарани я е нож! Трябваше да го спра, макар че… — Той сведе засрамено очи. — Тя беше уличница, Сабрина. И се твърди, че той се е гаврил е нея безмилостно. — После бързо прибави: — Това научих едва по-късно, след като го издърпах от стаята й и го изхвърлих на улицата!