Шърли Бъзби - Лилия в нощта

В гласа на Оли прозвуча пламенно убеждение:

— В името на всичко свято, мис, вие ми спасихте живота! Ако Оли Фрам може някога да ви направи услуга, той няма да се колебае нито миг!

И новите приятели тръгнаха обратно към дома.

Вечерта, докато помагаше на Брет да се облече, Оли му разказа е известни съкращения за своите приключения. Брет веднага заподозря, че това не беше цялата история, но предпочете да премълчи. Когато се приготви и застана пред прислужника си в бяла риза, черни панталони и къс жакет, избродиран с черна коприна, небрежно промълви:

— Тази вечер няма нужда да ме чакаш, Оли. По-късно ще ида с коня в Накодочес и ако не се лъжа, ще се върна чак утре сутринта.

Оли много добре знаеше какво иска да каже Брет — беше си намерил нова любовница. Това никак не му хареса. Днес следобед беше решил, че Сабрина е съвършената съпруга за господаря му. Затова изсумтя презрително, подаде на Брет четка за коса от слонова кост и заяви:

— Някоя от занаята ли?

— Надали е проститутка — отговори Брет, четкайки гъстата си черна коса. — Макар да притежава всички предпоставки за това. — С цинична усмивка остави четката и промърмори: — Кой знае, може и да се лъжа. Защо да не е съвсем почтена жена?

Брет не се лъжеше. След вечеря се извини на Алехандро и препусна в здрача към градчето. Дискретно завърза коня зад къщата на Констанца, промъкна се през патиото и тихо почука на дървената врата. Тя се отвори веднага, сякаш го бяха очаквали. Точно така, помисли си той и плъзна поглед по прозирното дантелено одеяние на Констанца, което разкриваше почти толкова, колкото и скриваше. После се засмя.

Жената му се усмихна, погали с ръка бузата му и гарвановочерните очи заблестяха прелъстително.

— Ето че дойде, скъпи. Надявах се на това.

Нямаше нужда от повече приказки.

Брет я сграбчи, притисна я до себе си и я зацелува с такава страст, че й се зави свят. Едва късно, много по-късно, когато лежеше задоволен и изтощен до голото тяло на Констанца, го завладя странно чувство на вина и отвращение. В съзнанието му изникна стройното тяло на Сабрина, а това беше направо подигравка след няколкочасовата любовна игра с Констанца. Имаше чувството, че не е получил нищо. Изруга, обърна се към Констанца, прегърна я отново и я облада като някой дивак. И още веднъж, и още веднъж… Но нищо не помагаше. Колкото пъти се изливаше в топлата утроба на Констанца, толкова пъти виждаше лицето на Сабрина, което сякаш му се подиграваше и в същото време събуждаше у него неутолимо желание да я прегръща, да покрива лицето й с целувки, да чувства тялото й под своето.

Празненството в чест на американския племенник на дон Алехандро беше чудесно. Въздухът беше топъл, звездите трепкаха по нощното небе, лек бриз разнасяше аромата на орлови нокти и люляк.

Патиото беше осветено от фенери и дамите в изискани тоалети и господата в елегантни костюми просто блестяха. Квартет от най-добри музиканти изпълняваше тихи серенади.

Алехандро беше много доволен от начина, по който гостите приемаха Брет. Всички сърдечно го поздравяваха. Господата оцениха умението му да води разговор, дамите бяха въодушевени от външния му вид. Само няколко души не споделяха общата радост.

Още в началото Франсиска се оплака на Сабрина, мятайки отровни погледи:

— Не разбирам защо баща ти вдига толкова шум около този гринго. В действителност той не е дори роднина с нас! Просто е срамота как Алехандро го гледа все в устата. Баща ти никога не се е отнасял с Карлос така, както със сеньор Дейнджърмънд!

Сабрина се усмихваше отегчено. Откакто беше пристигнала преди половин час с Карлос и Луис, леля й само мърмореше. Приемът бил лошо организиран, разхладителните напитки недостатъчни, хладният въздух вредял на здравето й и изобщо било глупаво да се организира празненство в патиото по това време на годината. Но Сабрина знаеше, че истинската причина за лошото настроение на леля й е доброто разбирателство между Брет и Алехандро.

Погледът на девойката се плъзна към Брет, застанал до шадравана със сеньора Моралес. Сърцето й а сви от болка, като видя как интимно се усмихва другата жена. От гърдите й се изтръгна въздишка.

Сърцето не искаше да се подчини и тя не можеше да забрави любовта си. Трябва ми време, казваше си с мъка, та аз го виждам всеки ден. Все по-често бягаше в гората. Там поне можеше да тъгува на спокойствие, без някой да й попречи.