Шърли Бъзби - Лилия в нощта

След банята се загърна в бяла хавлия и за първи път в живота си посвети сериозно внимание на съдържанието на гардероба си. Обичаше хубавите рокли, въпреки че предпочиташе панталони за езда, и като единствено дете на богат баща притежаваше всичко, което би могло да пожелае сърцето на едно младо момиче. Ала днес не остана доволна от дрехите си. Внезапно осъзна защо е толкова придирчива, изкриви уста и дръпна първата рокля, която й попадна. Но имаше късмет. Копринената рокля с цвят на кайсия беше най-новата и най-хубавата й дреха. Корсажът обхващаше плътно талията, безброй метри коприна се спускаха на елегантни дипли до глезените. Набраните ръкави, обшити с дантела, завършваха малко над лактите, същата дантела красеше и четвъртито й деколте. Огледа се в едно високо огледало и се запита дали роклята не е твърде дълбоко изрязана.

После обаче й хрумна, че вече я беше обличала, без да се смущава, че тя разкрива толкова много от златистата й кожа. Седна пред тоалетната масичка и умело подреди разрошените огненочервени къдрици. След няколко минути доволно огледа отражението си в огледалото. За разлика от много свои познати, Сабрина нямаше нужда от камериерка. Бонита я беше научила как да повдига упоритите си къдрици със златен перлен гребен и да оставя няколко кичура да се вият около ушите и слепоочията. Сложи златните обици, подарък от Бонита, и доволно кимна. Този път сеньор Брет положително нямаше да я помисли за момче. С чувството, че й предстои битка, наметна на раменете си черна дантелена мантиля и с високо вдигната глава закрачи по широката извита стълба. Мъчеше се да си втълпи, че се е нагласила така, за да зарадва баща си, но с много по-голямо любопитство очакваше реакцията на Брет.

Вечерта беше мека и Алехандро беше наредил да сложат масата в патиото.

Хасиендата беше построена във формата на буквата „Г“, така че патиото беше защитено от две страни. Няколко двукрили врати водеха от къщата към вътрешния двор. Другите две страни бяха закрити от шпалири, гъсто обрасли с бугенвилия. Изглеждаха като зелени стени, разделени само с врата от ковано желязо. Единият ъгъл беше украсен с водоскок, представляващ каменен жребец, изправил се на задните си крака. От муцуната му бликаше вода. Царствен бор в средата на двора се грижеше за така желаната сянка. От двете страни на коридора, под издадения покрив, бяха поставени пъстро изрисувани керамични саксии с хибискус и жасмин. Под бора беше поставена желязна маса с няколко стола.

Алехандро беше седнал на един от столовете, на масата пред него имаше кристална чаша. Малко разочарована, че Брет го няма, Сабрина тръгна към него. Светлината в патиото беше приятно приглушена, бяха запалени само няколко фенера. Роклята на Сабрина блестеше златна в меката светлина, косата й пламтеше като огън.

Девойката хвърли дързък поглед към Алехандро и се завъртя прелъстително в кръг.

— Достатъчно женствена ли е, татко? Или да си облека нещо по-смело?

Алехандро се засмя и с гордост отвърна:

— Хубавица си, гълъбчето ми! Прекрасна млада дама. Но може би аз съм предубеден и е по-добре да изслушаме още едно мнение. — Погледна през рамото й и продължи: — Бъди откровен, амиго, не е ли дъщеря, с която човек може да се гордее?

Усмивката замръзна на устните на Сабрина. Извърна се рязко и видя Брет Дейнджърмънд, облегнат небрежно на една от колоните, подпиращи покрива, без да сваля очи от нея.

Ако знаеше, че появата й подейства на Брет като удар в стомаха, може би нямаше да се разгневи и обърка толкова. Кръвта пулсираше в слепоочията на мъжа, сърцето му се сви болезнено при вида й.

Това вече не беше дете, а красива, желана жена — трябваше да го признае, макар и неохотно. Твърде желана, предупреждаваше вътрешният глас. Трябваше да се отнася с нея като с дете — не биваше да рискува да я види като жена. Жените бяха опасни.

Погледът му се плъзна отново по стройната фигура и въпреки всички добри намерения кръвта му се разбушува.

Дългият изпитателен поглед развълнува Сабрина и тя гневно отметна глава. Тя беше осветена от фенерите, но Брет стоеше в сянката на свода и само бялата му риза проблясваше в полумрака. Лицето беше изцяло в сянка и само огънчето на тънката пура показваше къде е ръката му. Сабрина си наложи да се усмихне и небрежно пристъпи към него, въпреки че в сърцето й бушуваше буря. Направи кокетен реверанс и каза със сладък глас:

— Е и? Какво гласи присъдата, сеньор?

Най-после видя лицето му, но не можа да разтълкува израза на очите. За първи път видя суровото продълговато лице без гъстата черна брада и почувства странна празнота в стомаха. Този мъж беше наистина забележителен, но не в обичайния смисъл, като Карлос например. В лицето му имаше нещо… Устните бяха съвършени, носът прав, ала ноздрите твърде остро изсечени, за да бъдат красиви в класическия смисъл. Гъстите черни вежди бяха безсрамно извити, нефритенозелените очи се криеха под дълги тъмни мигли. Общо взето, оставяше впечатление за ярко изразена мъжественост, силно, впечатляващо лице, малките недостатъци по което просто не се забелязваха.