Едгар Бъроуз - Тарзан и съкровищата на вълшебния град

Като знаеше какво впечатление ще произведе върху плашливите същества стрелбата, Тарзан извика да побързат. В това време офицерът стреля и няколко маймуни се обърнаха и побягнаха. Но Чолк и още няколко се хвърлиха напред, грабнаха Тарзан и Вертер и ги понесоха към джунглата.

Със заплахи и ругатни белгийският офицер успя да накара своята черна разтреперана команда да даде един залп по отдалечаващата се група. Това беше разпокъсан, разпилян залп, но един куршум попадна в целта си.

Когато джунглите скриха косматите спасители, Чолк, който носеше Вертер, се залюля и падна. След секунда той пак беше на крака, но по несигурния му вървеж Вертер разбра, че е тежко ранен. Той се бавеше, изоставаше от другите и чак след няколко минути, когато всички спряха по заповед на Тарзан, той успя да се довлече, като рухна под товара си.

При падането си Чолк изтърва Вертер, така че белгиецът се озова напряко на гърба му. Той почувства близостта на нещо, което не беше част от косматото тяло. Въпреки че ръцете му бяха вързани, той успя да напипа малка торбичка, пълна с твърди камъчета. Вертер се задъха. Той позна този предмет. Изглеждаше невероятно, а всъщност беше истина.

Той трескаво се опита да снеме торбичката, но с вързаните си ръце му беше трудно да се справи. Все пак успя и я пъхна в панталона си.

Тарзан седеше до него и развързваше последните въжета, които го стягаха. Най-после успя и отхвърляйки последното от себе си, скокна. Приближи към Вертер и прегледа Чолк.

— Мъртъв е! — с мъка в гласа каза той. — Беше великолепно същество!

Постоя надвесен над маймуната. Не му се искаше да повярва, че е загубил един приятел. После въздъхна и се обърна към Вертер. Освободи китките на ръцете му и посегна към краката.

— Аз ще се оправя — каза белгиецът. — Имам малко ножче.

Прерязвайки ремъците на краката си, той незабелязано преряза и въженцето, на което висеше торбичката. Като свърши, той незабелязано я премести в пазвата си.

Алчността го обзе наново. Забравени бяха всички добрини, които Джон Клейтън му направи. Торбичката унищожи всичко.

Вертер не можеше да си представи как тя е попаднала у огромната маймуна. Но във всеки случай съдържаше съкровищата на Опар. Това беше несъмнено и беше всичко, което Вертер искаше да знае.

— Сега — каза човекът маймуна — изпълнете обещанието си и ми посочете мястото, където видяхте жена ми.

Уморително и скучно беше да се върви зад бавно движещия се белгиец. Тарзан се дразнеше изключително много от този ход, но нищо не можеше да се направи.

Маймуните донякъде ги придружаваха, но после им омръзна. Първата се спря на една полянка, изтегна се и останалите последваха примера й. Вертер и Тарзан продължиха пътя си сами. Поведението на маймуните никак не учуди и не огорчи белия великан.

Още не успели да се отдалечат от полянката, и до тях достигна лъвски рев. Тарзан не обръщаше внимание на познатите звуци, докато до него не достигнаха изстрели. И когато последва отчаяно цвилене на коне, почти непрекъсната престрелка, примесена със свирепия рев на цяло стадо лъвове, той каза:

— Някой е попаднал в беда. Ще отида. Може да са приятели.

— Може би жена ви е между тях — изказа подозрения белгиецът.

Откакто намери торбичката, той започна да се страхува от човека маймуна и през цялото време мислеше как да избяга от него.

При тези думи Тарзан подскочи, сякаш ударен от камшик.

— Боже мой! — извика той. — Тя може би е там. Останете тук! Ще се върна при вас.

И като скочи на едно дърво, леко и бързо се понесе напред като безтелесен дух.

Минаха няколко минути и Вертер продължаваше да стои на същото място. Хитра усмивка се появи по лицето му.

— Да остана тук ли? — каза си той. — Да остана тук, докато се върнеш и ми отнемеш съкровището? Не, друже мой, аз не съм глупак!

Обърна се и тръгна на запад през гъстия храсталак. След малко той се скри завинаги от лорд Грейсток.

Колкото повече Тарзан наближаваше лагера на абисинците, толкова повече се уверяваше, че хората там не могат да се справят с положението. Накрая между дърветата се показаха лагерните огньове. Тарзан увисна на един клон, откъдето можеше да види цялото сражение. Той веднага забеляза фигурата на жена, която стоеше на два метра от огромен лъв. Само трупът на един кон ги делеше.

Лъвът вече се готвеше за скок, когато човекът маймуна увисна точно над него.

Джейн сякаш се беше вкаменила под погледа на звяра. Очакваше с пълно безразличие неговото нападение. Чакаше равнодушно късите мъчения, които ще й причинят страшните зъби и кривите жестоки нокти, преди да настъпи пълната забрава на скръбта и страданията.