Едгар Бъроуз - Тарзан и съкровищата на вълшебния град

Той се озова при конете. Няколко от тях скъсаха юздите и бясно препуснаха из лагера. Хората скочиха към оградата със заредени пушки. Много лъвове, окуражени от примера на другаря си, нападнаха лагера.

По един, по два те прескачаха оградата и малкото обградено пространство се изпълни с викове и писъци на хора и цвилене на коне, които се бореха отчаяно за живота си.

Джейн Клейтън гледаше поразена кървавата кланица, която кипеше около нея. Сред пушечните изстрели и рева на хищниците се чуваха охканията на жертвите. Скачащите, обезумели от кръвта лъвове и препускащите коне пречеха на абисинците да се организират. Всеки мислеше как да се спаси и в общата битка беззащитната жена беше забравена. Спасението изглеждаше невъзможно. Около нея летяха куршуми, препускаха коне, кръстосваха лъвове. От време на време лъвовете се хвърляха върху купчината изплашени хора и коне. Някой изплашен кон, доведен до безумие от страх и болка, прескачаше пръстена, а после и оградата и хукваше към джунглата.

Улучен от случаен куршум, един кон се строполи до Джейн. Лъвът скочи през трупа на умиращото животно право срещу воина, който беше насреща. Човекът вдигна пушката си и с нея удари широката глава на Нума. В следващия момент той беше на земята, а хищникът стоеше върху него.

Викайки от ужас, войникът със слабите си юмруци удряше по косматата гръд в напразно старание да отблъсне огромната котка от себе си. Лъвът наведе глава. Разтворената паст се наведе, и нещо изхрущя между зъбите му. После се обърна назад и повлече след себе си безжизнения, окървавен труп.

Джейн гледаше всичко това с разширени очи. Тя видя как лъвът, блъскайки се в тялото на жертвата си, мина на две крачки от нея. Като закована тя не можеше да откъсне очи от него.

Трупът пречеше на лъва да се движи и това още повече го разяри. Той тресеше злобно безжизненото тяло, ръмжеше и ревеше. Най-после го изостави. Вдигна глава и се огледа, дирейки нова жертва, върху която би могъл да стовари злобата си. Неговите гневни жълти очи се спряха върху жената, четинестата му уста се разтвори, показвайки оголени зъби. Ужасяващ рев се откъсна от дивата му гръд. Грамадният звяр се залепи за земята и се приготви да скочи върху беззащитната си жертва.

Лагерът на войниците, които бяха арестували Тарзан и Вертер, заспа рало. Двама бодри часовои равномерно крачеха нагоре-надолу, взирайки се внимателно в тъмната джунгла.

Тарзан тихо и мощно разпъваше въжетата, които свързваха китките на ръцете му. Мускулите се напрягаха под гладката загоряла кожа, жилите на челото му се бяха издули от силното напрежение. Едно въже се скъса, друго, трето… едната му ръка се освободи.

От джунглата се чу къс гърлен звук и човекът маймуна застина, безмълвен и неподвижен като статуя. Ушите и ноздрите му се мъчеха да уловят през черната тъма онова, което очите не можеха да видят.

Пак се чу тайнственият звук от гъстака зад лагера. Часовоят се спря, мъчейки се да види нещо в мрака. Той извика с глух шепот другаря си.

— Чу ли? — попита той.

Другият се приближи разтреперан.

— Какво? — попита и той.

Странният звук се повтори и от лагера се чу също такъв звук. Часовоите се притиснаха един до друг, взирайки се в неизвестното.

Дърветата се свеждаха над оградата. Двамата не смееха да приближат нататък. Онемели от страх, те дори не се сещаха да разбудят останалите. Стояха, вцепенени от ужас, в очакване на онова страшно, което трябваше да се появи от джунглите.

Нещо голямо и тъмно скокна в лагера. При вида на този призрак единият от часовоите дойде на себе си и се развика. После се втурна и хвърли огромен наръч съчки в огъня.

Пламъкът се вдигна високо, осветявайки целия лагер. Пробудените хора в суеверен страх отстъпиха назад пред онова, което им се изпречи пред очите.

Десет или дванадесет огромни космати чудовища се подадоха иззад дърветата. Белият великан с помощта на едната си освободена ръка се повдигна и извика на тези страшни нощни посетители на странен, лаещ език.

Вертер също се опита да седне. Той видя дивите лица на приближаващите човекоподобни и не знаеше дали да се радва, или да се страхува. Огромните маймуни се затичаха с рев напред към Тарзан и белгиеца. Чолк беше най-отпред.

Офицерът извика високо, заповядвайки на хората си да стрелят. Но негрите не помръдваха, изпълнени със суеверен страх пред косматите горски хора и уверени, че белият великан, който може да извика зверовете от джунглата, е нещо повече от човек.