Едгар Бъроуз - Тарзан и съкровищата на вълшебния град

Далече в равнината се вдигаше пушилка от конските копита на хората на Ахмед. Мугамби не беше уверен, че са неприятели. Той бе прекарал живота си в дивата Африка и му се бе случвало да се среща с какви ли не неканени гости. Понякога намеренията им бяха мирни, но често се случваше и обратното. Мугамби знаеше, че винаги трябва да бъде нащрек. Още повече, на него не му харесваше подозрителната бързина, с която непознатите се приближаваха към имението. Домът на Грейсток не беше пригоден за отбрана. Той дори не беше ограден. Тарзан го бе построил в страната на верните си вазири и смяташе, че тук никой не ще го нападне. Все пак на прозорците имаше тежки дървени капаци против неприятелски стрели.

Мугамби вече спускаше кепенците, когато лейди Грейсток се появи на верандата.

— Какво има, Мугамби? — извика тя. — Какво се е случило?

— Това са араби. Идват тук с лоши намерения. Навярно са научили, че великият бвана не е тук.

Джейн Клейтън погледна към тях, после към поляната и видя зад цъфналия храсталак лъскавите тела на своите вазири. Слънцето грееше по металните остриета, играеше в пъстрите пера на накитите по главите им и блестеше по лъскавите черни плещи и изпъкнали мускули. Джейн Клейтън ги гледаше с гордост и обич. Каква опасност можеше да я заплашва, когато около себе си има такива защитници?

Арабите вече бяха на тридесет метра от къщата. Мугамби побърза да отиде при воините си. Той излезе напред и с висок глас попита непознатите:

— Арабино, какво дирите тук?

— Дойдохме с мир! — отвърна Ахмед, който се изправи на седлото и излезе пред отряда си.

— Тогава си идете с мир! — отговори Мугамби. — Не сте ни нужни тук. Между араби и вазири не може да има мир.

Мугамби не беше вазир, но приет в това племе, той беше станал най-яростен защитник на неговата чест и традиции.

Ахмед Зек се придвижи към едната половина на отряда си, прошепна нещо и в следващия миг арабите дадоха оглушителен залп по воините на Мугамби. Двама чернокожи паднаха на земята, а другите искаха да се хвърлят в атака, но Мугамби ги задържа. Той беше толкова предпазлив, колкото и храбър. Той знаеше колко безполезно е едно нападение срещу въоръжени конници. Една част от воините си той разположи в градината, а друга изпрати в къщата, като им заповяда най-строго да не пускат господарката да излиза навън и да я защитават с цената на живота си.

Следвайки тактиката на синовете на пустинята, Ахмед построи отряда си в дълга, тясна кръгообразна линия и се понесе в галоп към имението. Най-близката до вазирите част откри силен огън по тях. На свой ред и вазирите обсипваха враговете си със стрели. Те бяха прочути с точната си стрелба с лък, но този ден надминаха себе си и наистина доказаха изкуството си. Не един мургав конник се преметна от коня, пронизан от смъртоносна стрела. Но арабите бяха многобройни. В това време Ахмед заобиколи къщата и излезе от незащитената й страна.

И се сбъдна предсказанието на стария магьосник. Арабите нахлуха в къщата и с нечувана жестокост посякоха верните вазири, които жертваха живота си, за да запазят този на лейди. Самата тя, грабнала револвер в ръка, се мъчеше да се отбранява. Но всичко беше напразно. Съдбата й бе предрешена от боговете. Тя се опита да се съпротивлява на двамата разбойници, които искаха да я вържат. Изпитваше към тях физическо отвращение. Ужасът й се засили, когато в пукотевицата и бъркотията влезе един арабин, повдигна с ръка брадичката й и измляска доволно. А навън беше започнала поголовна сеч. Вазирите бяха храбри, но твърде малко и слабо въоръжени. Арабите посичаха всеки мъж, а жените събираха накуп. Скоро те подпалиха негърските колиби. Писъци и пушек се извиха и стигнаха небесата.

Лейди Грейсток, завързана за едно дърво, гледаше мълчаливо тази ужасяваща картина. Само от време на време устните й прошепваха името на Джон Клейтън.

Силна болка мина през тялото му като електрически ток. Тарзан се размърда. Това, което чувстваше, беше силна болка и жажда. Виеше му се свят. Опита се да се изправи, но залитна и се подпря на стената. Беше тъмно и той нищо не виждаше. Нещо му пречеше, за да тръгне напред. Подпирайки се по стената, Тарзан мина няколко метра. Изведнъж стената изчезна и той пропадна в някакъв тунел. Продължи да върви напред и след известно време ярката светлина на обедното слънце попадна в очите му. Той се закова на място и дълго гледа с любопитство светлия отвор в тавана на тунела. После погледът му слезе долу, в краката му. Видя се пред широк отвор на кладенец, който не можеше да се прекрачи дори и от гигант като него. Но замаяността му попречи да прецени това. Той стигна до ръба на кладенеца, прекрачи напред в празното пространство и, разбира се, полетя стремглаво надолу в черната дълбочина. В ръката си стискаше копие. Той падна във водата и потъна. Но кладенецът беше плитък и Тарзан успя да изплува. Копието застана вертикално и с негова помощ лорд Клейтън успя да се задържи на повърхността въпреки раните си. Отърси водата от лицето си и погледна нагоре. Наравно с повърхността на водата се виждаше широк отвор във влажната хлъзгава стена на кладенеца. Като доплува до него, Тарзан излезе от водата и стъпи върху мокрия под на тунела. Изправи се и се огледа. Тунелът беше прав като стрела, с хлъзгав под и мокри стени. Той влезе в него, като вървеше внимателно. Скоро се озова в подножието на една стълба. Тя го отведе в малка, кръгла стая. През широка тръба, която се спускаше от тавана, в стаичката проникваше слаба светлина. Тарзан с интерес погледна нагоре към края на тръбата. Тя завършваше с каменна решетка, през която се виждаше синьото небе.