Антъни Бърджес - Портокал с механизъм

Но след това всичките се изредиха да ме подмятат един на друг като скапана кървава пачавра, братлета, и ме ръгаха с кулаци по топките и по рота, и по корема и ме налагаха с ритиици, тъй че накрая нямаше как да не повърна на пода и дотолкова обезумях, че дори занареждах: „Съжалявам, братлета, не биваше да го правя, Съжалявам съжалявам съжалявам.“ Но те ми дадоха стари газети и ме накараха да го изтрия, а после да го мина и с трици… Тогава ми казаха, почти като стари друзя, да седна, за да си поговорим спокойно. И ето, влезе опекунът Делтойд да направи една визита, понеже кабинетът му беше в същата сграда, и устал и грязен на вид, рече:

— Случи се, значи, да, Алекс? Така си и мислех. Боже боже боже, ето на. — И като се обърна към милицаите, каза им: „Добър вечер, инспекторе, добър вечер, сержант. Здрасти на всички. Е, аз бях дотук. Боже боже, това момче здравата е закъсало. Я го вижте на какво прилича.“

— Насилието ражда насилие — отвърна главният милицай с ангелския голос. — Съпротивлявал се е срещу органите на закона.

— Аз бях дотук повтори опекунът Делтойд. Той ме погледна с такива холодни глази, като да бях се превърнал във вещ, а не в окървавен и очен устал человек. — Предполагам, че утре ще трябва да се явя в съда.

— Не бях аз виновен, братко, сър — казах маленко сълзливо. — Застъпете се за мен, сър, защото не съм чак толкова лош. Подведоха ме другите с предателство.

— Я виж, запя като канарче — каза главното ченге с насмешка. — Взе да хленчи на друг глас, да му се не надяваш.

— Знам си работата — каза опекунът Делтойд. — Утре ще отида да говоря, не бой се.

— Ако ви се ще да му фраснете един в ребрата, сър, не се притеснявайте от нас — предложи главният милицай. — Ние дори ще го държим да не мърда. Сигурно е поредното ви голямо разочарование.

Тогда опекунът Делтойд сдела нещо, което не ожидах от человек като него, дето трябва да превръща нас, хулиганите, в истински хороши малчики, особено при толкова много ченгета вокруг. Приближи се и плю. Плю. Плю право в лицето ми, а потом отри мократа си наплюнчена рот с опакото на руката. И аз триех ли, триех наплютото си лице с окървавената си таштуха и повтарях:

— Благодаря ви, сър, благодаря ви много, сър, много мило от ваша страна, сър, благодаря ви.

Потом опекунът Делтойд си излезе, без да каже дума. А милицаите седнаха да пишат ония предълги показания, дето после трябва да подпиша. И аз си помислих: „В пъкъла да горите всичките и ако копелета като вас са на страната на Доброто, тогава доволен съм, че се числя към другия лагер.“

— Добре тогда — рекох им, — грязни копелета, вонящи пачаври. Пишете, пишете всьо. Няма да ви пълзя по корем, мерзки типове. Откъде искате да начинаете, грязни смрадливи звери? От последното изправително ли? Хорошо, хорошо, слушайте тепер.

И им издрънках всичко, а милицаят стенограф, тих и испуган человек, съвсем не настоящо ченге, изписваше страница след страница след страница. Издадох и за ултраволенциите, и за крастинга, и за дратсинга, за пустото шибане и за всичко останало, чак до историята от тая ноч с богатата стара обезяна и мяукащите котаци и кошки. Като се постарах да натопя до шиите и така наречените си друзя. Като свърших, милицаят-стенограф чак беше прибледнял, завалията. Главният му каза:

— Върви да изпиеш един чай, а после вземи да напечаташ цялата тая тиня и кал в три екземпляра, ама си запуши носа с една щипка за пране. После ще го дадем на нашия хубавец тук да го подпише. А теб — обърна се той към мен — ще те отведат сега в апартамента за младоженци с течаща вода и какви ли не удобства. — И със същия устал голос подкани двамата най-големи грубияни: — Хайде, махайте го.

С ритници, толчоци и заплахи ме закараха до килиите, където ме натикаха с още десетина-дванайсет заключони, повечето пияни. Между тях имаше ужасяващи человешки аномалии, един с изяден нос и отворен рот като голяма черна дупка, друг лежеше на пода и хъркаше, а от рота му постоянно се стичаха лиги, а трети като да беше си свършил работата в брюките. Имаше и двама с обратна резба, които тутже ми хвърлиха око и единият се метна на спината ми, та здравата се сбихме, а от вонята му на метил и евтин парфюм отново ми се доповръща, само че коремът ми беше вече празен, братлета. Тогава другият взе да ми пуска ръце, а после двамата се сбиха, като се зъбеха помежду си, тъй като каждий хочеше да докопа моята плот. Шумът стана очен силен, та приехаха двама милицаи и ги разтърваха с палки, и тия двамата седнаха кротко и впериха поглед в пространството, а по лицото на единия се стичаше кап кап кап алена кров. В килията имаше и нарове, ама бяха заняти. Качих се на горния ред, защото бяха по четирима на ред, а там хъркаше един дърт пияница, изсипан навярно от милицаите. Все едно, аз го изсипах опят долу, потому що не беше чак толкова тежък, и той се стовари върху един толстий пиян человек на пода, та и двамата се събудиха и взеха да крйчат и да се маризят много трогателно. Аз пък си легнах на вонящия кроват, братлета, и преминах в сон, устал, изтощен и ранен. Не беше дори и сон, а пренасяне в един друг, по-добър мир. И в този лучший мир, братлета, се озовах след болшое поле, пълно с цветя и деревя, а една коза с человещко лице свиреше на флейта. Тогава изгря като слънце самият Лудвиг Ван с буреносен лик и галстук и с буйни развети волоси и услъйших Деветата, последна част, но със слова так объркани, като че знаеха как трябва да са насън.