Оноре Балзак - Дядо Горио

— Съгласен съм, че този човек е медицински случай — каза Бианшон — и ако е съгласен, ще му направя дисекция.

— Не, попипай главата му.

Ами, глупостта му може да е прилепчива.

На другия ден Растиняк се облече много елегантно и към три часа следобед тръгна към госпожа дьо Ресто, като по пътя се отдаваше на ония лекомислено безумни надежди, които правят живота на младите хора тъй прекрасен със своите вълнения; тогава за тях няма пречки, нито опасности, навсякъде виждат успех; те поетизират живота си само с играта на своето въображение и стават нещастни или тъжни, щом рухнат плановете, които са съществували само в необузданите им желания; ако не бяха неопитни и свенливи, общественият живот щеше да бъде невъзможен. Йожен вървеше много внимателно, за да не се окаля, но той вървеше, като мислеше какво да каже на госпожа дьо Ресто, запасяваше се с остроумие, съчиняваше отговорите на някакъв въображаем разговор, измисляше тънки думи, талейрановски изрази, като предвиждаше разни дребни обстоятелства, благоприятни за признанието, върху което градеше бъдещето си: студентът се изкаля и бе принуден да лъсне обущата си и да изчетка панталона си в Пале Роял.

„Ако бях богат — си казваше той, като разменяше една монета от пет франка, която бе взел за всеки случай, — щях да взема кола и щях да мога да си мисля свободно.“

Най-сетне стигна до къщата на улица „Хелдер“ и попита за контеса дьо Ресто. Със суровата ярост на човек, уверен, че един ден ще възтържествува, той посрещна презрителните погледи на слугите, които го видяха, че минава през двора пеша, без да чуят тракането на кола пред входа. Тези погледи го засегнаха още повече, защото той почувства своето нищожество още като влезе в двора, където подскачаше богато накичен хубав кон, впрегнат в един от ония пищни кабриолети, които изваждат на показ разкоша на един прахоснически живот и подсказват навика към всички парижки блага. Като остана сам, той изпадна в лошо настроение. Отворените кътчета в мозъка му, които мислеше, че ще намери пълни с остроумие, изведнъж се затвориха и той почувства, че затъпява. Докато чакаше отговора на контесата, на която един лакей отиде да доложи името и презимето на госта, Йожен застана пред единия прозорец на преддверието, опрял единия си крак на пода, сложил лакът на ръчката, и погледна несъзнателно в двора. Времето му се виждаше дълго и той би си тръгнал вече, ако не бе надарен с онази южняшка упоритост, която прави чудеса, когато не се спира пред нищо.

— Господине — каза лакеят, — госпожата е в будоара си и е много заета, не ми отговори нищо, но ако обичате, минете в салона. Там има друг гост.

Като се възхищаваше от страшната власт на слугите, които с една дума само обвиняват или съдят господарите си, Растиняк отвори смело вратата, през която бе излязъл лакеят, навярно за да покаже на тия безочливи слуги, че познава къщата, но много глупаво нахълта в една стая, пълна с лампи, с бюфети, с уред за нагряване на кърпите за баня, която водеше същевременно в един тъмен коридор и до една черна стълба. Задавените смехове в преддверието съвсем го смутиха.

— Господине, салонът е оттук — му каза лакеят с онова престорено уважение, което прилича повече на подигравка. Йожен се върна назад толкова бързо, че се блъсна в една вана, но за щастие успя да задържи шапката си да не падне във водата. В това време в дъното на дългия коридор, осветен от малка лампа, се отвори врата, Растиняк чу едновременно гласа на госпожа дьо Ресто и на дядо Горио и звука на целувка. Той влезе в столовата, прекоси я, последва лакея и влезе в първия салон, където застана до прозореца, като забеляза, че той гледа към двора. Искаше да види дали наистина този дядо Горио е неговият дядо Горио. Сърцето му биеше странно; той си спомни ужасните разсъждения на Вот-рен. Лакеят чакаше Йожен пред вратата на салона, но оттам изведнъж излезе елегантно облечен момък, който каза нетърпеливо:

— Отивам си, Морис. Предайте на госпожа контесата, че я чаках повече от половин час.

Този нахал, който навярно имаше правото да бъде такъв, затананика някаква италианска рулада и тръгна към прозореца, където стоеше Йожен, за да види студента в лицето и да погледне към двора.

— По-добре ще направите да почакате още малко, господин конт, госпожата свърши? — каза Морис и се върна в чакалнята.

В същия миг дядо Горио излизаше през черната стълба към пътната врата. Старецът вдигна чадъра си и се готвеше да го отвори, без да обърне внимание, че голямата врата се разтвори, за да мине един младеж с ордени, който караше лека двуколка. Дядо Горио едва има време да се отдръпне, за да не бъде премазан. Чадърът изплаши коня, който леко се отклони и се понесе към терасата. Младежът обърна ядосан глава, погледна дядо Горио и преди да излезе, му отправи поздрав, който криеше пресиленото уважение, което хората отдават на лихварите, от които имат нужда, или принудителната почтителност към покварения човек, от която после се червят. Дядо Горио му отговори с добродушно и любезно кимване. Йожен, който беше извънредно внимателен и забеляза, че не е сам, ненадейно чу гласа на контесата.