Велимир Петров: Ботушите на Дядо Коледа

В деня преди Бъдни Вечер бях в добра форма. Изпрасках още един шедьовър (между нас казано) и не ми се излизаше от ателието. Любувах му се дълго, виждах го да виси в разни престижни галерии.

Погледнах към Ван Гог — закачена на видно място качествена репродукция на автопортрета му с отрязаното ухо.

До нея на дълъг, ръждив пирон — един нащърбен бръснач „Солинген“, от миналия век — отворен на четиридесет и пет градуса. Колегата ме гледаше любопитно и въпреки болката (казват — отрязано ухо много боляло) с известна завист… Ах, тази Сара! И с абсента не трябваше да се прекалява! Виж — бяло вино, да! Наздраве, колега! Утре е Бъдни вечер, много неща има още за довършване…

През нощта коминът изсвири всички фуги на Бах, дето си ги репетираше напоследък, камината се разгоря неимоверно и принуди Ван Гог да се дръпне назад към скрина с абсента, разбира се — с неговия си стол, с плетеното дъно, в любимата си поза — опасно наклонен на задните си крака под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Аз пък цяла нощ разнасях едни картини от Ню Порт Бийч до Бевърли Хилс и обратно… Разбира се, картините бяха мои и все шедьоври…

Въпреки, че бях по гащета и бели чорапки, беше голяма жега. Мисис Кетлин каза, че е най-малко сто градуса по Фаренхайт (четиридесет по Целзий). Тя се суетеше в библиотеката си с една хавлиена кърпа с червено ухо в нея и се чудеше към кой период на художника да я отнесе. Също беше по шорти и бели чорапки, познати слънчогледи издуваха полото ѝ. Изглежда съм бил малко нещо невъзпитан, защото жена ми ме сръга и ми напомни за пореден път, че съм дърто, похотливо магаре и да съм я оставил да спи… Ван Гог вметна, че всички Сари са една стока и си почеса липсващото ухо с китайската ми лула. Да не съм забравил за подаръка, каза, докато галеше обърнатия с вълната навън кончов на ботуша ми.

Елхата с играчките, подаръците, лакомствата — бяха приведени в бойна готовност. Питиетата — също. Домът изживяваше последните си кротки, стерилни, безметежни мигове. Само във въздуха неумолимо висеше предчувствието, че скоро, съвсем скоро, „хуните“ ще нахълтат. Децата и внуците ще превземат с щурм тишината и спокойствието, ще обърнат всичко наопаки и ще създадат онзи Техен си хаос и безпорядък, толкова неприятен и отблъскващ, същевременно толкова мил и любим. Така е било и дай Боже да бъде още дълги години.

Време беше да тръгвам за срещата с Ван Гог. Нещо му беше станало на термометъра — показваше доста, доста под нулата по Целзий, а беше слънчево и навярно топло — поне така изглеждаше отвътре.

Коледните сарми бяха изпотили прозорците. Котаракът се беше проснал под елхата и сънуваше рижавите мацки — близначки на съседите. Екипирах се според нормативите за експедиция до Северния полюс, взех подаръка в едната ръка, тоягата — в другата и… хайде!

Блясъкът на леденото слънце преряза очите ми с хилядите, къде ти — милионите искрящи кристали на скреж, шушулки-мушулки и разните му там други неидентифицирани за момента блестящи, святкащи обекти…

Примижал, зърнах топлият корпулентен мисис Кетлинов бюст да ми припява: „Съншайн, съншайн…“ (слънчева светлина — в случая популярна американска песен). Съншайн, ли? Лесно Ви е там — в Калафония, на топличко! Сто градуса по Фаренхайт!… Сълзата от лявото ми око, по чувствителното, се втвърди и отрони към брадата. В последствие на няколко пъти си сменя агрегатното състояние… Смених блендата, фокусирах и разбрах, че не била мисис Кетлин, а кучката на Гоцето — Джина. Също така корпулентна в бюста, но джинсът и не е от Калафония. По-точно от никъде не е — местна разгонена порода! Дупесто-късолапа, с рязани уши и опашка — фирмен знак на стопанина и, с муцуна на лъвица. Също толкова жълта и царствена. Имаше слабост към мене — умираше си да я галя, пощя и чеша.

Някак неестествено се запъти към мене, нещо не беше в ред. Ясно, лапите и не потъваха в снега, плъзгаха се на височината на коленете ми, а беше огромно кучище. Разбра, че ръцете ми са заети, близна ме по носа и ме поведе надолу към селото.

Стъпих внимателно върху стъкларията — нищо! Натиснах силно, като прехвърлих тежестта си върху тока на ботуша… Хрууп! — кракът ми хлътна и се застопори нейде в недрата на планетата… Хрууууп, хруп, хруп — тръгнах. Вчера валя, валя, слегна се, пак валя — какво ли не: суграшица, сняг, духа леден вятър и ето, че уйдиса на дечурлигата — да имат пързалкава коледна ваканция…