Велимир Петров - Ботушите на Дядо Коледа

Когато показах албума с репродукциите на Ван Гог, автопортретите му — селото ахна, а Божко гордо заби пръст в гърдите си и доста сносно произнесе сложното за него име. Впечатлиха го слънчогледите и не пропускаше да ми носи красиви екземпляри…

От известно време селото остана без полицай и Мамин Божко — без необходимия инструментариум престана да посреща и изпраща автобуса. Над селото надвисна облак на безразличие и имаше опасност да загуби от рейтинга си. Решението ми дойде от само себе си.

От стругована дръжка на лопатка и голяма кръгла капачка измайсторих и изрисувах внушителна палка на „Ръководител движение“. Стъкмих контрольорска лента за ръкава, облякох с червен чохъл стара ученическа фуражка с герб и избутах от някъде си реферска свирка. На сила да ме караше някой, не бих отделил толкова време…

Колегата ме гледаше от стената насърчително: „… трябва да се правят глупости от време навреме, глупостите пречистват душата! Твоята поне е добронамерена, а аз — какво?! Сбих се с Гоген, изпъдих го от къщата с този бръснач… скарах се със Сара… и това… с ухото!… И въобще не ти се сърдя, че си го кръстил на мене, а и страшно си приличаме. Да можех щях да го нарисувам… да се нарисувам… и то налице, а не наопаки, както с огледалото…“

Снегоринът надут като пуяк от собствената си значимост, беше свързал селото с магистралата. Поразходи се малко из центъра, колкото да изкърти пътните знаци, смачка на ужким две-три бабички и заби към кръчмата с научна цел. Автобусът вече можеше да пристига. Време беше и за Мамин Божко да посъбере малко правостоящи за обедното си шоу…

Ван Гог се спускаше по стръмната уличка на алпийски слалом. Заобикаляше стриктно видими само и единствено за него вратички, досущ като шампиона Томба. За ски ползваше галоши с поне пет номера по-големи. Ушанката му климаше дружелюбно на всяка божа твар. Беше навлечен с толкова много домашно предени, сукани и пресукани чорапи, пуловери и жилетка, че изглеждаше целия като плетен на една кука. Само ръкавиците му с един пръст бяха на пет куки. Русолявата му четина блещукаше в скрежасала мамин-божкова усмивчица.

Мамин Божко финишира чрез мене, вдигна ръце за овации, получи ги и заломоти на неговия си невъзможен „холандски“: „… тисимногомойчовек… ситидядоколедаботушимойчовек…“ клекна и замилва обърнатите кончове на ботушите ми. Кучката Джина ревниво му подложи козината си.

Някъде от високо предпазливо боботеше автобусът. Маминият по навик трепна. Подадох му продълговатата кутия, красиво опакована с панделки и елхово клонче — от Дядо Коледа…

Мамин Божко не вярваше на очите си. Гледаше ме с две големи сини сълзи, които ставаха все по-големи и по-големи…

Дежурните зяпачи заеха местата си. Автобусът взе завоя като на рали, разпръсна едно стадо евентуални коледари, слезе от тротоара и тромаво влезе в трасето на снегорина. Посрещна го безупречно един напет „Ръководител движение“, дирижиращ виртуозно като Тосканини и Караян, взети заедно… „Концерт за свирка, автобус и многогласен хор“!

Селото се размърда в летаргичния си сън, да направи място на младото попълнение пристигнало с автобуса…

Вангоговкшпе на Дядо Коледа разбързано ме понесоха нагоре към дома. Някой им беше казал, че там ни очаква огромна салата от кисело зеле с червен пипер и много възрастна грозданка. После — малка почивка, че Бъдни вечер има още да се доизкусурява.

Кучката на Гоцето — Джина пъхтеше във врата ми. Едва смогваше да ме следва. Беше омекнало и потъваше до недрата на планетата — беше огромно кучище…

Декември 1995 г.

© 1995 Велимир Петров

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/11038]

Последна редакция: 2009-03-28 13:00:00