Оноре Балзак - Дядо Горио

— Преди малко — подзе студентът — видях да излиза от вас един господин, с когото живея врата до врата в един и същ пансион — дядо Горио.

Като чу това име, накичено с думата дядо, контът, който стъкваше огъня, хвърли вътре машите, сякаш бяха изгорили ръката му, и се изправи.

— Господине, бихте могли да кажете господин Горио! — извика той.

Контесата побледня, като видя раздразнението на мъжа си, после се изчерви и явно се смути; накрая се опита да отговори непринудено и престорено свободно:

— Няма човек, когото да обичаме повече от него…

Тя не довърши, погледна пианото си и каза, сякаш нещо и дойде на ума:

— Обичате ли музиката, господине?

— Много — отговори Йожен, който почервеня, объркан от смътната мисъл, че е извършил някаква страхотна глупост.

— Пеете ли? — запита тя, като отиде до пианото и удари силно по всички клавиши — почна от долно „до“ и стигна горно „фа“ .

Рррах!

— Не, госпожо!

Конт дьо Ресто се разхождаше надлъж и нашир из стаята.

— Жалко, лишен сте от едно мощно средство за успех. „Са-а-ro, са-а-ro, са-а-ro, са-а-ro, non duditare“ — запя контесата.

Името на дядо Горио, което Йожен произнесе, подейства сякаш магически, само че противоположно на думите:

„Роднина на госпожа дьо Босеан.“ Той се намираше в положението на човек, пуснат по благоволение у някой любител на рядкости, който по невнимание бе блъснал шкаф със статуетки и бе съборил три-четири недобре залепени глави. Идеше му да потъне в земята. Лицето на госпожа дьо Ресто беше сухо, студено, а очите, които добиха равнодушен израз, отбягваха очите на злополучния студент.

— Госпожо — каза той, — вие имате да си говорите с господин дьо Ресто, благоволете да приемете моите уважения и ми позволете…

— Когато пожелаете да ни посетите — каза бързо контесата, като спря с един знак Йожен, — бъдете уверен, че ще направите най-голямо удоволствие на мене и на господин дьо Ресто.

Йожен се поклони дълбоко на съпрузите и излезе, последван от господин дьо Ресто, който въпреки настояванията му го придружи до преддверието.

— Когато дойде този господин — каза контът на Морис, — ще казвате, че, мене и госпожата ни няма вкъщи.

Когато Йожен излезе на тераската, забеляза, че вали.

„Не стига, че извърших глупост, на която причината и значението още не зная, ами ще разваля на това отгоре фрака и шапката си. Трябваше да си седя в кьошенцето и да си човъркам правото, за да стана поне добър съдия. Мога ли да ходя по гости, когато, за да изглеждам както трябва там, са потребни цял куп кабриолети, лъснати ботуши, разни дреболии, златни верижки, сутрин бели кожени ръкавици, които струват шест франка, а вечер винаги жълти! Ах, дядо Горио, ах, стари измамнико!“

Като се намери на улицата, кочияшът на една наемна кола, който навярно току-що бе свалил някакви младоженци и искаше непременно да направи няколко курса тайно от господаря си, като видя Йожен без чадър, в черен фрак, с бяла жилетка, жълти ръкавици и лъснати ботуши, му предложи услугите си. Йожен бе обзет от някаква глуха ярост, която тика младежите все по-дълбоко и по-дълбоко в пропастта, в която те са влезли, сякаш с надежда да намерят там някакъв щастлив изход. Той кимна на коларя в знак на съгласие. Качи се в колата, където няколко пъпки от портокалов цвят и сърмени нишки показваха, че в колата са се возили младоженци.

— Къде да ви закарам, господине? — запита коларят, който бе свалил белите си ръкавици.

„По дяволите — каза си Йожен, — щом затъвам, поне да има защо!“

Карай в дома на дьо Босеан! — добави той гласно.

— У кой? — запита коларят.

Необикновеният въпрос съвсем обърка Йожен. Този неизвестен кавалер не знаеше дори, че има два дома Босеан, той и не подозираше колко е богат с роднини, които не искат и да го знаят.

— Виконт дьо Босеан, улица…

— Гренел — каза коларят, като поклати глава и го прекъсна. — Знаете ли, има още един дом, на конта и на маркиз дьо Босеан, на улица „Сен Доминик“ — прибави той, като вдигна стъпалото.

— Зная много добре — отговори сухо Йожен. „Днес всички се подиграват с мене! — каза си той, като хвърли шапката си на предната седалка. — Ето едно похождение, което ще ми излезе твърде солено. Но поне ще направя на своята тъй наречена братовчедка чисто аристократично посещение. Дядо Горио, този стар злодей, ми струва вече най-малко десет франка! Ей Богу, ще разкажа приключението си на госпожа дьо Босеан и тя може би ще се посмее. Тя несъмнено знае тайната на престъпните връзки между този стар плъх без опашка и тази хубава жена. По-добре е да се харесам на братовчедка си, отколкото да се сблъскам в тази безнравствена жена, която ми изглежда и доста скъпа. Ако името на хубавата ви-контеса е толкова могъщо, колко ли по-голямо влияние ще има тя самата? Ще се изкача по-високо; когато нападаш небето, трябва да имаш за прицел Бога!“