Оноре Балзак - Дядо Горио

— Ха! Ха!

— Ето и негово превъзходителство маркиз дьо Растиняк, доктор по кривото право — извика Бианшон, като хвана Йожен за шията и започна да го стиска до задушаване. — Хей, къде са другите?

Госпожица Мишоно влезе тихичко, поздрави сътрапезниците, без да продума, и седна до трите жени.

— Този стар прилеп винаги ме е карал да треперя — прошепна Бианшон на Вотрен, като посочи госпожица Мишоно. — Сега изучавам системата на Гал и установявам, че тя има на черепа издатините на Юда.

— Познавахте ли я? — запита Вотрен.

— Кой не я е срещал — отговори Бианшон. — Честна дума, тази стара белокоса мома ми прави впечатление на ония дълги червеи, които в края на краищата прояждат цяла греда.

— Ето какво, млади човече — каза четиридесетгодишният, като решеше бакенбардите си:

— Аха! Ето една прекрасна супорама — каза Поаре, като видя Кристоф, който влизаше почтително със супата.

— Извинете, господине — каза госпожа Воке, — това е супа от зеле.

Всички младежи прихнаха да се смеят.

— Поаре, провали се!

— Поарррре се провали!

— Пишете две точки на госпожа Воке! — каза Вотрен.

— Забелязахте ли, господа, каква мъгла бе паднала тази сутрин? — каза чиновникът.

— Това беше — каза Бианшон — бясна и небивала мъгла, мъгла мрачна, досадна, задушлива, мъгла Горио.

— Гориорама — каза художникът, — тъй като беше тъмно като в рог.

— Хей, милорд Горио, за вас става дума.

Седнал на края на масата, до вратата, през която внасяха яденето, дядо Горио изправи глава, като миришеше парчето хляб, което извади под кърпата си за ядене, по стар търговски навик, който се проявяваше от време на време у него.

— Какво значи това — извика кисело госпожа Воке с глас, който заглуши тракането на лъжиците, на чиниите и другите гласове, — не ви ли харесва хлябът?

— Напротив, госпожо — отговори Горио, — той е от първо качество етанско брашно.

— По какво познавате? — запита Йожен.

— По белотата и по вкуса.

— По вкуса на носа, защото го миришете — каза госпожа Воке. — Вие ставате толкова пестелив, че в края на краищата ще откриете начин да се храните с миризмата от кухнята.

— Извадете си патент за откритието — обади се чиновникът в музея, — ще натрупате голямо богатство.

— Оставете, той прави това, за да ни убеди, че е бил производител на фиде.

— Да не е колба носът ви? — попита отново чиновникът в музея.

— Кол какво? — попита Бианшон.

— Кол-ичка.

— Кол-иба.

— Кол-чан.

— Кол-ода.

— Кол-она.

— Кол-анче.

— Кол-бас.

— Кол-борама.

Осемте отговора екнаха от всички страни на стаята с бързината на поредна стрелба и разсмяха още повече всички, защото клетият дядо Горио гледаше тъпо сътрапезниците си като човек, който се мъчи да разбере чужд език.

— Кол?… — обърна се той към, Вотрен, който седеше до него.

— Коляно, старче! — каза Вотрен, като удари дядо Горио по главата така, че нахлупи шапката му до очите.

Нещастният старец, смаян от неочакваното нападение, остана за миг неподвижен. Кристоф, като мислеше, че е изял супата си, взе чинията му, тъй че когато дядо Горио дигна шапката си и взе лъжицата, чукна по масата. Всички наоколо му се запревиваха от смях.

— Господине — каза старецът, — вие сте лош шегобиец и ако още веднъж си позволите да ми нахлупвате така шапката…

— Какво ще стане, дядка? — прекъсна го Вотрен.

— Ще ми заплатите скъпо някой ден…

— В ада, нали? — обади се художникът. — В онова тъмно ъгълче, дето слагат немирните деца!

— Ами вие, госпожице, защо не ядете? — каза Вотрен на Викторина. — Да не би баща ви да е излязъл упорит?

— Просто ужас! — отвърна госпожа Кутюр.

— Трябва да се вразуми! — заяви Вотрен.

— Госпожицата — обади се Растиняк, който се намираше доста близо до Бианшон — би трябвало да заведе дело за издръжката си. Ехе, я вижте как дядо Горио наблюдава Викторина.

Старецът забрави да яде и гледаше бедната девойка, по лицето на която се четеше истинска мъка, мъката на непризнатата дъщеря, която обича баща си.

— Драги приятелю — прошепна Йожен, — ние сме се излъгали за дядо Горио. Той не е нито глупак, нито пък човек без нерви. Приложи върху него твоята Галова система и ми кажи заключението си. Снощи го гледах как мачка един позлатен сребърен поднос, сякаш беше от восък, а и сега по лицето му са се изписали необикновени чувства. Струва ми се, че неговият живот е много тайнствен и заслужава да се изучи. Да, Бианшон, можеш да се смееш, колкото си щеш, аз не се шегувам.