Оноре Балзак - Дядо Горио

— Горкото дете! — каза госпожа Воке. — Слушайте, миличка, такова чудовище като вашия баща сам ще си навлече нещастие.

При тези думи очите на Викторина се напълниха със сълзи. Госпожа Кутюр направи знак на вдовицата и тя млъкна.

— Да можехме поне да го видим, да можех да му поговоря, да му предам последното писмо на жена му — започна вдовицата на военния комисар. — Не смея да го изпратя по пощата; той познава почерка ми…

— О, невинни, нещастни и преследвани жени — извика Вотрен, като се намеси в разговора, — ето докъде сте стигнали! След няколко дни ще се заема с вашата работа и ще видите как всичко ще се оправи.

— Ах, господине — каза Викторина, като хвърли влажен и горящ поглед към Вотрен, който не се трогна от него, — ако намерите някакъв начин да видите баща ми, кажете му, че неговата любов и честта на майка ми са по-скъпи за мене от всички богатства на света. Ако успеете да смекчите поне малко строгостта му, ще се моля на Бога и за вас. Бъдете уверен, че ще ви бъда признателна…

— Дълго време се скитах по света… — запя насмешливо Вотрен.

В това време слязоха Горио, госпожица Мишоно и Поаре, навярно привлечени от миризмата на соса, който Силвия приготвяше за остатъка от овчето месо. Тъкмо когато седемте пансионери седнаха на трапезата, като си казаха „добър ден“, удари десет часът и по улицата отекнаха стъпките на студента.

— А! Господин Йожен — каза Силвия, — днес ще закусите заедно с всички.

Студентът поздрави пансионерите и седна до дядо Горио.

— Случи ми се необикновено приключение — каза той, като си сложи в чинията много месо я си отряза резен хляб, който госпожа Воке винаги отмерваше с очи.

— Приключение ли? — попита Поаре.

— Да, стара тикво, какво има да се чудите? — каза Ветрен на Поаре. — Господин Йожен е роден за приключения.

Госпожица Тайфер хвърли свенлив поглед върху младия студент.

— Разкажете ни приключението си! — каза госпожа Воке.

— Вчера бях на бал у братовчедка си, виконтеса дьо Босеан, която има прекрасна къща, стаи с копринени тапети, с една дума — тя ни устрои чудно празненство, на което се забавлявах като крал…

— Че — прекъсна го рязко Вотрен.

— Какво искате да кажете, господине? — попита живо Йожен.

— Казах „че“, защото кралчетата се забавляват много по-добре от кралете.

— Това е вярно, предпочитам да бъда малка безгрижна птичка, защото… — каза Поаре, който имаше слабост да повтаря казаното от другите.

— С една дума — продължи студентът, като го прекъсна, — танцувах с една от най-хубавите жени на бала, с една прекрасна контеса, най-прелестното създание, което съм виждал досега. Главата й беше накичена с цветове от праскова, а на колана си имаше чудни цветя, естествени уханни цветя — не мога да опиша една оживена от танца жена, трябва сами да я видите… Е добре, тази сутрин около девет часа срещнах отново тази божествена контеса пеш по улица „Гре“. О! Сърцето ми се разтупа, помислих си…

— Че иде тука — каза Вотрен, като хвърли изпитателен поглед върху студента. — Тя е отивала сигурно при дядо Гобсек, лихваря. Ако бръкнете някога в сърцата на парижките жени, ще намерите първо лихваря, а после — любовника. Вашата контеса се нарича Анастази дьо Ресто и живее на улица „Хелдер“.

Като чу това име, студентът погледна втренчено Вотрен. Дядо Горио вдигна рязко глава и хвърли върху двамата събеседници светнал, безпокоен поглед който изненада пансионерите.

— Кристоф ще стигне много късно, тя е била вече там! — възкликна тъжно дядо Горио.

— Познах! — пошепна Вотрен на ухото на госпожа Воке. Горио ядеше несъзнателно, без да знае какво яде. Никога не бе изглеждал по-тъп и по-замислен.

— Кой дявол е могъл да ви каже името й, господин Вотрен? — запита Йожен.

— Гледай го ти — отговори Вотрен. — Дядо Горио го знаеше! Защо и аз да не го зная?

— Господин Горио? — извика студентът.

— Какво? — запита бедният старец. — Значи, тя беше много хубава вчера?

— Коя?

— Госпожа дьо Ресто.

— Я го вижте стария циция, как му пламнаха очите! — каза госпожа Воке на Вотрен.

— Дали той не я издържа? — пошепна госпожица Мишоно на студента.

— Да, да, тя беше чудно хубава — продължи Йожен когото дядо Горио гледаше жадно. — Ако не беше госпожа дьо Босеан, моята божествена контеса щеше да бъде кралица на бала; очите на всички младежи бяха устремени само в нея, аз бях дванадесетият поред, а тя танцуваше всички кадрили. Другите жени беснееха. Ако е имало някоя щастлива жена вчера, била е тя. Много правилно е казано, че няма нищо по-красиво от фрегата под платна, кон, който препуска, и жена, която танцува.