Оноре Балзак - Дядо Горио

„И в семейните пансиони има тайни!“ — си каза той.

Той слезе няколко стъпала, ослуша се и до ушите му стигна дрънкане на пари. Скоро светлината угасна и отново се чуха двете дишания, без да скръцне вратата. След това шумът започна да намалява със слизането на двамата души по стъпалата.

— Кой е там? — извика госпожа Воке, като отвори прозореца на стаята си.

— Аз съм, мамо Воке, прибирам се — каза Вотрен с басовия си глас.

„Странно, Кристоф беше сложил резетата — си каза Йожен, като се прибра в стаята си. — В Париж, за да знае човек какво става наоколо му, не трябва да спи цялата нощ.“

Откъснат поради тези дребни произшествия от честолюбивите си любовни мечти, Йожен се залови за работа. Разсеян от подозренията, които му навяваше дядо Горио, още по-разсеян от госпожа дьо Ресто, която всеки миг му се явяваше като предвестница на блестящото бъдеще, той най-сет-не си легна и заспа дълбоко. От десетте нощи, определени от младите хора за работа, седем те прекарват в сън. Човек трябва да е надхвърлил двадесет години, за да бодърства нощем.

На другата сутрин над Париж се бе спуснала една от ония гъсти мъгли, които така добре прибулват и затъмняват, че и най-точните хора се лъжат за времето. Търговските срещи пропадат. Всеки мисли, че е осем часът, когато бие дванадесет. Беше девет и половина, а госпожа Воке още не беше мръднала от леглото си. Кристоф и дебелата Силвия, също така закъснели, пиеха спокойно кафето си, смесено с кайма-ка от млякото, определено за пансионерите и което Силвия вареше дълго време, за да не забележи госпожа Воке този незаконно събиран десятък. Силвия — каза Кристоф, като потапяше първия си резен препечен хляб, — господин Вотрен, който все пак е добър човек, пак прие двама души тази нощ. Ако госпожата ви попита, не бива да й казвате нищо.

— Даде ли ви нещо?

— Даде ми сто су за месеца, като че ли с това искаше да ми каже: „Мълчи.“

— Освен него и госпожа Кутюр, които не придирват, другите са готови да ни измъкнат с лявата ръка това, което ни дават с дясната за Нова година — каза Силвия.

— Всъщност какво ли ни дават? — каза Кристоф. — Някаква изтъркана монета от сто су. Ето от две години вече дядо Горио сам си лъска обущата. Този циция Поаре пак не купува боя, предпочита да я изпие, отколкото да намаже скъсаните си обуща. А хилавото студентче ми дава четиридесет су. Четиридесет су не ми плащат четките, а на това отгоре продава старите си дрехи. Що за свърталище!

— Ами — възрази Силвия, като пиеше кафето на малки глътки, — нашите места все пак са най-добрите в квартала: не живеем лошо. Но вие споменахте за чичо Вотрен, Кристоф, казали ли са ви нещо за него?

— Да. Преди няколко дни срещнах на улицата един господин, който ми каза: „Нали у вас живее един пълен господин с боядисани бакенбарди?“ А аз му отговорих: „Не, господине, той не ги боядисва. Веселяк като него няма време за това.“ После казах на господин Вотрен, който ми отговори: „Добре си направил, момчето ми! Отговаряй винаги така. Няма нищо по-неприятно от това — да издаваме нашите недъзи. Може да се осуети някой брак.“

— И мене на пазара ме подпитваха дали съм го виждала да си облича ризата. Смешна работа… Ето — каза тя, като сама се прекъсна, — ето на „Вал дьо Грас“ бие десет без четвърт, а никой не мърда.

— Ами! Всички са излезли. Госпожа Кутюр и младото момиче още в осем часа отидоха да се комкат в „Сент Етиен“. Дядо Горио излезе с някакъв пакет. Студентът ще се върне след лекциите си в десет часа. Видях ги всички, когато излизат, когато миех стълбите. Дядо Горио ме бутна с това, което носеше, а то беше твърдо като желязо. Какво ли прави този дядка? Другите го въртят като пумпал, но той все пак е добър човек и струва повече от тях. Не дава много, но дамите, при които ме праща понякога, дават знаменити бакшиши и са облечени много добре.

— Нали тези, които той нарича свои дъщери? Те са цяла дузина.

— Ходил съм само при две, същите, които идваха тук.

— Ето и госпожата се разшава: ще почне да вдига врява, трябва да отида при нея. Наглеждайте млякото, Кристоф, да не го излочи котката.

Силвия се качи при господарката си.

— Какво значи това, Силвия, часът е десет без четвърт, а вие ме оставяте да спя като някое пеленаче! Никога не се е случвало такова нещо.

— Мъглата е виновна — гъста е, с нож да я режеш.

— Ами закуската?

— Каква закуска! Пансионерите ви са като побеснели, всички се измъкнаха още щом съвна.

— Говори правилно, Силвия — каза госпожа Воке, — не се казва съвна, а съмна.