Оноре Балзак - Дядо Горио

— Ах, госпожо, ще говоря, както ми заповядате. Така че можете да закусите и в десет часа. Мишоно и Поаро не са мръднали. Само те са вкъщи и спят като пънове, каквито са си.

— Но, Силвия, ти ги слагаш двамата заедно, сякаш…

— Какво сякаш? — изсмя се глупаво Силвия. — Те двамата са си двойка.

— Странно, Силвия, как се е прибрал нощес господин Вотрен, след като Кристоф е затворил с резетата?

— Тъкмо обратното, госпожо. Кристоф чул господин Вотрен и слязъл да му отвори вратата, а на вас се е сторило…

— Подай ми камизолата и виж бързо закуската. Останалото овнешко сготви с картофи и сложи печени круши, от тези, които струват два лиарда едната.

Малко след това госпожа Воке слезе тъкмо когато котката събори с лапата си чинийката, която покриваше млякото, и почна бърже да го лочи.

— Мистигрис! — извика тя.

Котката избяга, после се върна и почна да се умилква в краката й.

— Да, да, умилквай се, стар разбойнико! — й каза тя. — Силвия! Силвия!

— Какво обичате, госпожо?

— Вижте колко излочи котаракът.

— Виновно е това говедо Кристоф, казах му да го покрие. Къде ли се е дянал? Не се безпокойте, госпожо. То ще бъде за кафето на дядо Горио. Ще налея вътре малко вода и той няма да забележи. Дядо Горио не забелязва дори какво яде.

— А къде е отишъл този китаец? — каза госпожа Воке, като поставяше чинията.

— Кой знае къде го е отвял вятърът.

— Много спах — каза госпожа Воке.

— Но затова пък сте свежа като роза, госпожо…

В този миг издрънка звънецът и в салона влезе Вотрен, като пееше с басовия си глас:

— О-хо! Добро утро, мамо Воке — каза той, като видя вдовицата и я прегърна любовно.

— Ах, недейте, недейте…

— Кажете „нахал“ — продължи той. — Хайде, кажете. Ще кажете ли? Ето ще ви помогна да наредим масата. Ах, нали съм много мил?

— Днес видях нещо странно… случайно…

— Какво? — запита вдовицата.

— В осем и половина дядо Горио влезе при златаря на улица „Дофин“, който купува стари сребърни прибори и галони. Продаде му извънредно скъпо някакъв домашен съд от позлатено сребро, доста добре сплескан за човек, който не е от професията.

— Наистина ли?

— Да. Връщам се насам, след като изпратих един приятел, който се изселва от Франция посредством Кралската превозна служба: поспрях се да видя какво ще прави дядо Горио, така, за да се посмеем. Той се върна в нашия квартал на улица „Гре“, влезе в дома на един познат лихвар на име Гобсек, надменен обесник, способен да направи домино от костите на баща си; евреин, арабин, грък, циганин, човек, когото мъчно можеш обра, защото държи парите си в банката.

— А какво прави дядо Горио?

— Нищо не прави, разваля! — каза Вотрен. — Той е един глупак, който се разсипва по жени, които…

— Ето го — каза Силвия.

— Кристоф — извика дядо Горио, — ела с мене горе.

Кристоф отиде с дядо Горио и бърже слезе.

— Къде отиваш? — запита госпожа Воке слугата си.

— Да изпълня една поръчка на дядо Горио.

— Какво е това? — запита Вотрен, като измъкна от ръцете на Кристоф едно писмо, на което пишеше: „За госпожа контеса дьо Ресто“.

— А къде ще го занесеш? — запита той, като върна писмото на Кристоф.

— На улица „Хелдер“, заповядано ми е да го предам лично на госпожа контесата.

— Какво ли има вътре? — запита Вотрен, като погледна писмото на светлината. — Банкнота ли? Не. — Той поотлепи плика. — Погасена полица! — извика той. — Я го виж ти колко е внимателен, дъртакът! Върви, стар хитрецо — каза той, като покри с широката си ръка главата на Кристоф и го завъртя като зар, — ще получиш добър бакшиш.

Масата беше сложена. Силвия кипваше млякото. Госпожа Воке палеше печката с помощта на Вотрен, който продължаваше да си тананика:

Когато всичко беше приготвено, се върнаха госпожа Кутюр и госпожица Тайфер.

— Откъде идете толкова рано, хубава госпожо? — каза госпожа Воке на госпожа Кутюр.

— Причестихме се в „Сент Етиен дьо Мон“; нали днес ще отидем при господин Тайфер? — Горкото момиче, трепери като лист — продължи госпожа Кутюр, като седна край печката и протегна към вратичката краката си, — обувките й почнаха да димят.

— Постоплете се, Викторина — каза госпожа Воке.

— Добре правите, че молите Бога да смекчи сърцето на баща ви, госпожице — каза Вотрен, като подаде стол на сирачето. — Но това не е достатъчно. Трябва ви някой приятел, който да се наеме да каже право в очите истината на тая свиня, на този дивак, за когото казват, че имал три милиона, а не ви дава зестра. Една хубава девойка в днешните времена има нужда от зестра.