Оноре Балзак - Дядо Горио

— Госпожо — казала тя на господарката си, като се върнала, — господин Горио трябва да е все пак дяволски богат, щом поддържа такива жени. Представете си, на ъгъла на улица „Естрапад“ чакаше разкошна карета, в която тя се качи.

През време на обеда госпожа Воке дръпнала завесата, та слънцето да не пречи на господин Горио: един лъч паднал точно върху очите му.

— Обичат ви хубавиците, господин Горио, слънцето ви търси — казала тя, като намекнала за посещението, което му бе направено. — Дявол да го вземе, вие имате вкус, тя беше много хубава!

— Това беше дъщеря ми — каза той с някаква гордост, в която пансионерите видели глупаво самохвалство на старец, който иска да запази приличието.

Месец след това посещение господин Горио имал и второ. Дъщеря му, която първия път дойде в утринен тоалет, дойде след обяд, и то облечена като за прием. Пансионерите, които разговаряха в салона, можаха да видят хубава русокоса жена с тънка талия, прелестна и много изискана, за да бъде дъщеря на дядо Горио.

— Стават две! — каза дебелата Силвия, която не можа да я познае.

След няколко дни друга жена, едра и добре сложена, мургава, с черни коси и жив поглед, запита за господин Горио.

— Стават три — каза Силвия.

Тая втора дъщеря, която първия път бе също така дошла да види баща си сутринта, дойде след няколко дни вечерта в бален тоалет и с кола.

— Стават четири — казваха госпожа Воке и дебелата Силвия, които не можаха да открият никаква прилика между тази светска дама и скромно облечената мома сутринта, при първото й посещение.

Горио още плащаше хиляда и двеста франка за пансион. Госпожа Воке намираше, че е напълно естествено за един богат мъж да има четири-пет любовници и намери дори, че е доста ловко от негова страна да ги представя за свои дъщери. Тя нямаше нищо против това, че ги приемаше в пансиона „Воке“. Но тъй като тия посещения й обясняваха равнодушието на нейния пансионер към нея, в началото на втората година тя си позволи да го нарече стар котарак . Накрая, когато дядо Горио слезе на деветстотин франка, тя го попита доста дръзко, като видя да слиза по стълбите една от тия дами, какво е намислил да прави от къщата й. Дядо Горио й отговори, че тази дама е по-голямата му дъщеря.

— Та вие имате тридесет и шест дъщери?! — каза сърдито госпожа Воке.

— Имам само две — възрази пансионерът с кротостта на разорен човек, който търпи всички унижения на бедността.

Към края на третата година дядо Горио намали още повече разноските си, като се качи на третия етаж и почна да плаща по четиридесет и пет франка месечно. Той престана да смърка емфие, освободи фризьора и вече не си пудреше косата. Когато дядо Горио се яви за пръв път ненапудрен, хазайката, госпожа Воке, ахна от изненада, като видя косите му — те бяха нечисто сиви и зеленикави. Лицето му, което тайните скърби неусетно правеха от ден на ден все по-тъжно и по-тъжно, изглеждаше най-окаяното от всички събрани около трапезата лица. Нямаше вече никакво съмнение: дядо Горио беше стар развратник, чиито очи се бяха предпазили от зловредното влияние на лекарствата, необходими за неговите болести, само благодарение на опитността на някой лекар. Отвратителният цвят на косите му се дължеше на безпътствата и на лекарствата, които вземаше, за да продължава тия безпътства. Телесното и душевното състояние на стареца оправдаваше тия дрънканици. Когато долните му дрехи се изпокъсаха, той купи хасе по седемдесет сантима лакътя, за да замести хубавото си бельо. Брилянтите му, златната табакера, верижката, скъпоценностите изчезнаха едно по едно. Той бе хвърлил светлосиния фрак, всичкото си богато облекло и почна да носи и лете, и зиме един и същ редингот от грубо кафяво сукно, жилетка от козя вълна и сив панталон от чортова кожа. Започна все повече и повече да отслабва. Прасците му омекнаха, лицето му, закръглено от доволство на еснафското благополучие, страшно се набръчка, челото му се проряза от бръчки, челюстите му се очертаха. През четвъртата година от настаняването му на улица „Ньов Сент Женевиев“ той вече не приличаше на себе си. Добрият шестдесет и две годишен производител на фиде, който тогава изглеждаше да има и четиридесет, едрият и тлъст еснаф, весел до глупост, чието жизнерадостно държане развеселяваше минувачите, който имаше нещо младежко в усмивката си, сякаш беше изумял, треперещ и блед седемдесетгодишен старец. Сините му очи, така живи някога, сега помръкнаха, изгубиха цвета си, станаха сиви като желязо, не сълзяха вече, а от възпалените им краища сякаш струеше кръв. На едни той вдъхваше ужас, на други — съжаление. Като забелязаха увисването на долната му устна, младите студенти по медицина измериха лицевия му ъгъл и заявиха, че е засегнат от кретенизъм, след като го измъчваха дълго, без да изкопчат нищо от него. Веднъж, след като бяха вечеряли, госпожа Воке му каза с насмешка: „Е, вече не ви идват на гости вашите дъщери?“, като поставяше под съмнение бащинството му. Дядо Горио подскочи, сякаш госпожа Воке го бе боднала с желязо.