Оноре Балзак - Дядо Горио

— Но — казваше тя — канцелариите още нищо не са свършили.

Следобед двете вдовици се качваха заедно в стаята на госпожа Воке и разговаряха, като пиеха ликьор, ядяха лакомства, предназначени само за устата на хазайката. Госпожа дьо л’Амберменил напълно одобри намеренията на госпожа Воке към господин Горио, отлични намерения, за които впрочем тя се бе досетила още от първия ден, тъй като намираше, че господин Горио е съвършен човек.

— Ах, драга госпожо, той е мъж, здрав като камък — й казваше вдовицата, — съвършено запазен мъж, който може да достави още много удоволствия на една жена.

Контесата великодушно забеляза на госпожа Воке, че нейното облекло не отговаря на стремежите й.

— Трябва да се поставите на бойна нога — казваше й тя.

След дълги изчисления двете вдовици отидоха заедно в Пале Роял, дето купиха от „Галери дьо Боа“ шапка с пера и малка шапчица. Контесата заведе приятелката си в магазина „Петит Жанет“ , дето заедно избраха рокля и шал. Когато всички тези бойни припаси се употребиха и вдовицата бе поставена „на бойна нога“, тя заприлича съвсем на фирмата на „Бьоф а ла мод“ . Въпреки това тя дотолкова се хареса в тая премяна, че се почувства задължена към контесата и макар че не беше много от щедрите, я помоли да приеме от нея една шапка за двадесет франка. Наистина тя смяташе да помоли контесата за услуга — да подпита господин Горио и да каже няколко добри думи за нея. Госпожа дьо л’Амберменил много приятелски се нагърби с тая поръчка и започна да обсажда стария производител на фиде, с когото успя да има един разговор. Но след като го намери много свенлив, да не кажем неподатлив на опитите, които й внуши нейното собствено желание да го съблазни за своя собствена сметка, тя си излезе възмутена от простащината му.

— Ангел мой — каза тя на милата си приятелка, — нищо няма да изтръгнете от този човек. Той е ужасно недоверчив, скъперник, глупак и тъпак, който ще ви навлече само неприятности.

Изглежда, че между господин Горио и госпожа дьо л’Амберменил бяха станали такива работи, че контесата дори не пожела да остане в един дом с него. На другия ден тя си замина, като забрави да плати шестте месеца пансион и като остави залог няколко вехтории, оценени за пет франка. Макар че вложи много усърдие, за да я намери, госпожа Воке не можа да получи никакви сведения в Париж за контеса дьо л’Амберменил. Тя често приказваше за тази нещастна случка, като се оплакваше от прекаленото си доверие, макар че бе по-мнителна от котка: но тя приличаше на много от хората, които нямат доверие на своите близки, а се предават на първия срещнат. Странно, но действително душевно явление, чиито корени лесно могат да се открият в човешкото сърце. Може би някои хора вече няма какво да печелят от ония, с които живеят. След като са им показали празнотата на душите си, те се смятат тайно осъдени от тях, и то със заслужена строгост. Обаче, изпитвайки непобедимата нужда от ласкателства, каквито им липсват, или пък измъчвани от горещото желание да се покажат, че имат качества, каквито нямат, те се надяват да спечелят сърцето или уважението на ония, които са им чужди, с опасността да се изложат един ден и пред тях. В края на краищата има хора, родени користолюбци, които не правят никакво добро на своите близки и приятели тъкмо защото са длъжни да го правят. Като правят услуга на непознати, те ласкаят своето самолюбие: колкото по-близко до тях са техните приятели, толкова по-малко те обичат — колкото са по-далеч, толкова по-услужливи стават те. Госпожа Воке несъмнено имаше в себе си тия две по същество дребнави, лъжливи, отвратителни черти.

— Ако бях тогава тук — казваше й тогава Вотрен, — това нещастие нямаше да ви се случи. Щях да й платя на тази измамница. Веднага познавам хитростите им.

Като всички ограничени умове госпожа Воке имаше навик да не излиза от кръга на събитията и да не съди за техните причини. Тя обичаше да стоварва върху други своите собствени грешки. Като понесе тази загуба, тя сметна честния производител на фиде виновен за нещастието й и оттогава почнала, според думите й, да си отваря очите по отношение на него. Щом се убедила, че закачките й и разноските по гизденето са излишни, тя бърже разбрала причината за това. Тогава забелязала, че пансионерът й има вече, както тя се изразяваше, свои похождения . Най-сетне той й дал да разбере, че надеждата, която така сладко я приспивала, почива на празни мечти и че тя никога нищо няма да получи от този мъж, както твърдо се изразила контесата, която, изглежда, разбирала от тия работи. Госпожа Воке, разбира се, отиде много по-далече в ненавистта си, отколкото в приятелството си. Омразата й не съответстваше на любовта й и на измамените й надежди. Ако човешкото сърце, когато се изкачва по стъпалата на любовта, понякога си почива, то рядко спира, когато слиза по стръмното нанадолнище на омразата. Но господин Горио беше неин пансионер и затова вдовицата бе принудена да въздържа изблиците на своето наранено честолюбие, да заглушава въздишките, които и причини това разочарование, и да таи жаждата си за мъст като монах, оскърбен от игумена си. Дребните душици задоволяват чувствата си, били те добри или лоши, с непрестанни дреболии. Вдовицата си послужи с женската злоба и хитрост да измисля тайни гонения срещу жертвата си. Най-напред тя прекъсна поднасянето на излишни неща в пансиона си.